Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 334

Нагоре…

През наглед безкраен лабиринт от коридори, стълбища, галерии, тунели и пристройки, напред и все напред.

— Ще умрем от старост, а не от студ, докато стигнем до Барджазид! — промърмори Валънтайн.

— Още малко остава, милорд — каза Шанамир.

— Но според мен недостатъчно малко.

— Как ще го накажете, милорд?

Валънтайн погледна младежа.

— Да го накажа? Да го накажа? Какво наказание може да има за това, което е извършил той? Бой с камшик? Три дена на стаджеви корички? Все едно да накажа Стейче, загдето ни блъскаше в камъните.

Шанамир гледаше учудено.

— Никакво наказание ли няма да има изобщо?

— Не, не такова, каквото разбираш под наказание.

— Нима ще го пуснете, за да продължава да върши злини?

— И това не — отвърна Валънтайн. — Но първо трябва да го заловим, а после ще говорим какво да правим с него.

Мина още половин час — стори му се цяла вечност — и ето Валънтайн вече стоеше пред ядрото на Замъка, пред оградените със стени императорски покои, съвсем не най-старото, но далеч най-святото от всичките му крила. Тук са били залите, от които са управлявали първите коронали, но те отдавна бяха заместени с по-изящните и по-внушителни помещения на великите управници от последните хиляда години и сега представляваха бляскаво дворцово седалище на властта, отделено от всички други заплетени лабиринти на Замъка.

В тези великолепни зали с високи сводове ставаха най-висшите държавни церемонии; ала сега едно самотно жалко създание се спотайваше там зад старинни масивни врати, предпазвано от тежки, разкошно украсени резета с огромни размери и важно символично значение.

— Отровен газ — подсказа Лизамон Хълтин. — Да напомпим един цилиндър газ през стените и да го оставим, където си е.

Залзан Кавол закима енергично.

— Да! Да! Ето, да пропъхнем някаква тънка тръбичка през тия пукнатини… има един газ, с който в Пилиплок си служат за избиване на риба, той ще свърши работата за…

— Не — отсече Валънтайн. — Ще го измъкнем жив.

— Възможно ли е това, милорд? — попита Карабела.

— Бихме могли да разбием вратите — избоботи Залзан Кавол.

— Да развалим вратите на лорд Престимион, правени цели трийсет години, само за да измъкнем един негодник от скривалището му?! — възкликна Тунигорн. — Милорд, тези приказки за отровен газ не ми се струват чак толкова глупави. Не бива да губим време…

— Трябва да се стараем да не действаме като варвари — рече Валънтайн. — Няма да има отравяния тук. — Той хвана ръцете на Карабела и Слийт и ги вдигна. — Вие сте жонгльори с бързи пръсти. И ти, Залзан Кавол. Не сте ли се научили да си служите с тези пръсти и за други неща.

— Да отваряме ключалки ли, милорд? — запита Слийт.

— Да и други неща от тоя род. Тези помещения имат много входове и възможно е всички да не са залостени с резета. Хайде, опитайте си да намерите път през преградите. А докато вие се занимавате с това, аз пък ще търся друг път.

Той пристъпи към огромната позлатена врата, превишаваща двойно ръста на най-високия скандар; на всеки квадратен сантиметър от нея бяха издълбани във висок релеф сцени от царуването на лорд Престимион и на славния му предшественик лорд Конфалюм. Сложи ръце на тежките бронзови дръжки, сякаш искаше да отвори вратата с един-единствен силен замах.