Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 312

Карабела поклати глава.

— Нищо. Просто забравих думите.

— Карабела!

— Нищо няма, казах!

— Моля те…

Тя погледна към него, прехапала устни, с плувнали в сълзи очи, и прошепна:

— Толкова чудно е тук, Валънтайн. И толкова необикновено… толкова страшно…

— Чудно, да. Но не и страшно.

— Красиво е, знам. И никога не съм си представяла, че ще е толкова огромно, всички тия градове, тия планини, които са част от голямата планина, всичко е чудно. Но… но…

— Кажи ми.

— Ти се прибираш у дома си, Валънтайн! При всички твои приятели, при твоите роднини, при твоите… твоите любовници, предполагам… Щом спечелим войната, те ще те наобиколят, ще те помъкнат по банкети и празненства и… — Тя помълча. — Бях се заклела да не говоря за това.

— Кажи го.

— Милорд…

— Не бъди толкова официална, Карабела. — Той я улови за ръцете. Забеляза, че Шанамир и Залзан Кавол са се отдръпнали в друга част на флотерната кола и са седнали гърбом към тях.

Думите сякаш бликнаха от устата й:

— Милорд, какво ще стане с малката жонгльорка от Тиломон, когато бъдете отново сред принцовете и знатните дами в замъка Връхни?

— Давал ли съм ти основание да мислиш, че ще те изоставя?

— Не, милорд. Но…

— Наричай ме Валънтайн, ако обичаш. Какво но?

Бузите й поруменяха. Тя издърпа ръката си от неговата и я прокара нервно през тъмната си лъскава коса.

— Твоят херцог Хейтлуиг вчера ни видя заедно, видя, че си ме обгърнал с ръка… Валънтайн, ти не забеляза усмивката му! Като че аз съм някаква хубава играчка, някакво галено животинче, някаква дрънкулка, която можеш да захвърлиш, когато му дойде времето.

— Струва ми се, че четеш прекалено много в усмивката на Хейтлуиг — отвърна Валънтайн спокойно, макар че и той я бе забелязал и се бе смутил. Знаеше, че на Хейтлуиг и други с неговия ранг Карабела ще се стори просто една неочаквано появила се държанка от невъобразимо нисшо потекло, към която трябва да се отнасят в най-добрия случай с презрение. През предишния му живот в замъка Връхни такива съсловни различия се смятаха за нещо неоспоримо, естествено и общоприето; ала той отдавна бе слязъл от Върха и сега виждаше нещата в друга светлина. Опасенията на Карабела бяха основателни. И все пак това си оставаше проблем, който можеше да се реши, когато дойдеше времето. Преди него имаше да се справя с други проблеми.

— Хейтлуиг е твърде пристрастен към виното и душата му е груба — каза той добродушно. — Не му обръщай внимание. Ти ще намериш място сред високопоставените в Замъка и никой не ще посмее да те обиди, когато аз бъда отново коронал. Хайде, сега довърши песента.

— Обичаш ли ме, Валънтайн?

— Да, обичам те. Но те обичам по-малко, когато очите ти са зачервени и подпухнали, Карабела.

Тя изсумтя.

— Такова нещо се казва на дете! За дете ли ме смяташ?

Валънтайн повдигна рамене и отговори:

— Смятам те за жена, и то умна и очарователна. Но какво да отговоря, когато ме питаш обичам ли те?

— Че ме обичаш. Без никаква друга украса.

— Извинявам се тогава. Трябва по-внимателно да репетирам тия неща. Ще попееш ли пак?

— Щом желаеш — рече тя и взе джобната си арфа.