Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 311

— А ще се биеш ли рамо до рамо с мен над Ерстуд Гранд?

Хейтлуиг го гледаше спокойно.

— Разбира се, милорд. Колко бибирунски бойци ще искате?

— Да речем, пет хиляди. Там горе не ми трябва голяма армия — само да бъде вярна и храбра.

— Пет хиляди бойци са на ваше разположение, милорд. Ще ви дам и повече, ако пожелаете.

— Пет хиляди са достатъчни, Хейтлуиг, и ви благодаря за доверието. А сега да се погрижим за пресните плодове и месото!

9

Престоят в Бибирун беше кратък, колкото Хейтлуиг да събере силите си и да снабди Валънтайн с необходимите припаси, а после поеха нагоре, нагоре и все нагоре. Валънтайн се движеше в авангарда, близо до него бяха скъпите му приятели от Пидруид. Приятно му беше да вижда погледа на благоговение и захлас в очите им, да вижда пламналото от вълнение лице на Шанамир, да чува как Карабела ахка тихо от възторг, да забелязва как дори суровият Залзан Кавол мърмори и боботи от удивление, докато чудесиите на Върха се разкриваха пред тях.

А той — колко радостен се чувстваше при мисълта, че се връща у дома!

Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-приятен и по-чист ставаше въздухът, защото все повече и повече се приближаваха до големите машини, които поддържаха вечната пролет на Върха. Скоро се показаха покрайнините на Стражевите градове.

— Толкова много… — шепнеше Шанамир с пресипнал глас. — Такава величествена гледка…

Тук Върхът представляваше голям сив гранитен щит, който се виеше към небесата постепенно, но неумолимо и чезнеше в бялата облачна пелена, обвиваща горните склонове. Небето беше ослепително синьозеленикаво, по-тъмно от небето над маджипурските низини. Валънтайн помнеше това небе, колко го бе обичал, колко мразеше да слиза в обикновения свят на обикновените цветове оттатък Върха. Сега сърцето му се свиваше, като го гледаше. Всеки хълм и рид сякаш беше очертан от искрящ ореол с тайнствен блясък. Самият прах, развяван по краищата на пътя, като че блестеше и сияеше. Виждаха се градове-спътници и по-малки селища, изпъстрили тук-там далечния пейзаж, блещукащи като величествени, вълшебни места, а високо горе вече се открояваха няколко от главните градски центрове. Ертсуд Гранд лежеше право отпред, огромните му черни кули едва се очертаваха на хоризонта, а на изток се мержелееше нещо тъмно — вероятно град Минимул; Хоикмар, прочут с тихите си канали и улици, едва се забелязваше в най-западния край на пейзажа.

Валънтайн замига, за да прогони неочакваните и неприятни сълзи, с които внезапно се бяха налели очите му. Той потупа джобната арфа на Карабела и каза:

— Попей ми.

Тя се усмихна и взе малката арфа.

— Пяхме това в Тиломон, където замъкът Връхни беше само място от приказките, романтичен блян… Това е край далеч на изток, що няма да съзрем дори; там никнат хълмове лъчисти и градове по три, по три. Тез властници на замък Връхни турнири правят всеки ден…

Тя се спря, подрънка бързо и нервно на струните нещо нехармонично, свали арфата. Извърна лицето си от него.

— Какво има, любов моя? — попита Валънтайн.