Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 304

Всички тези градове и още много други сами му се предаваха, щом пристигнеше в тях. Сега около петдесет хиляди бойци крачеха под знамето му тук, в покрайнините на замъка Връхни.

Армията можеше да пътува по вода само до Амбълморн. Реката на това място се превръщаше в лабиринт от притоци, с плитко корито и непреодолим наклон. Валънтайн бе пратил Ерманар с десет хиляди бойци напред да осигурят сухоземни коли. Сега името на Валънтайн притежаваше толкова голяма сплотяваща сила, че Ерманар без съпротива успя да реквизира почти всички флотери в три провинции и когато главната част от войските пристигна в Амбълморн, там чакаше същински океан от коли.

Командуването на такава голяма армия представляваше задача, с която Валънтайн вече не можеше да се справя сам. Заповедите му се спущаха чрез Ерманар, неговия фелдмаршал, до петима висши офицери, всекиму от които бе поверена по една дивизия: Карабела, Слийт, Залзан Кавол, Лизамон Хълтин и Азенхарт. Делиамбър стоеше неотлъчно до Валънтайн със съвети; а Шанамир, който вече съвсем не беше юноша, а много заякнал и пораснал от времето, когато гледаше добитък във Фолкинкип, служеше като главен офицер за свръзка, поддържащ съобщителните канали.

Три дена бяха нужни, за да завърши мобилизацията.

— Готови сме да започнем да се придвижваме, милорд — доложи Шанамир. — Да дам ли заповед?

Валънтайн кимна.

— Кажи на първата колона да потегля. Ако тръгнем веднага, до обед ще сме отминали Бимбак.

— Слушам, сър.

— И освен това… Шанамир!

— Да, сър?

— Зная, че това е война, но не си придавай през всичкото време толкова сериозен вид. Чуваш ли?

— Толкова ли сериозен вид имам, милорд? — Шанамир се изчерви. — Но това е сериозна работа! Под нозете ни е земята на замъка Връхни! — Самото изричане на тези думи изпълваше с благоговение селския момък от далечен Фолкинкип.

Валънтайн разбираше какво чувства Шанамир. Зимроел изглеждаше на един милион мили далеч. Той се усмихна и рече:

— Я ми кажи, Шанамир, правилно ли пресмятам? Сто тегла правят една крона, десет крони правят един роял, онези наденички струват…

Шанамир гледаше озадачен; после се ухили, с мъка се сдържа да не се разсмее и най-сетне смехът му се отприщи.

— Милорд! — извика той.

По крайчетата на очите му блеснаха сълзи.

— Спомняш ли си, там, в Пидруид? Когато исках да купя наденички с монета от петдесет рояла? Помниш ли, когато ме смяташе за глупак? „Лековат“, точно с тази дума си послужи. Лековат. Предполагам, че съм бил глупак през ония първи дни в Пидруид.

— Това беше много отдавна, милорд.

— Вярно. И може още да съм глупак, щом се катеря така към замъка Връхни, за да се опитам да си възвърна оная съсипваща, изнурителна управленческа длъжност. Но може и да не съм такъв. Дано не съм, Шанамир. Просто не забравяй да се усмихваш по-често. Кажи на първата колона да потегли.