Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 276

— Дали всичко ще бъде толкова лесно? — запита той Делиамбър. — Просто да преминавам през Алханроел и да се провъзгласявам за истинския лорд Валънтайн, и всичко ще пада в ръцете ми?

— Много се съмнявам. Барджазид все още носи образа на коронала. Все още държи атрибутите на властта. Ако министрите на понтифекса тук долу заявят, че вие сте короналът, гражданите ще те приветстват като коронал. Ако бяха казали, че вие сте Господарката на острова, вероятно щяха да ви приветстват като Господарка на острова. Мисля, че навън ще бъде друго.

— Аз не искам никакво кръвопролитие, Делиамбър.

— Никой не иска. Но ще се лее кръв, преди да се качите отново на трона на Конфалюм. Няма друг изход, Валънтайн.

— Почти предпочитам да отстъпя властта на Барджазид, отколкото да хвърля тази земя в кръвопролитни размирици — каза, Валънтайн мрачно. — Аз обичам мира, Делиамбър.

— Мир ще има — произнесе малкият магьосник. — Но пътят към мира не е винаги мирен. Погледнете там — твоята армия вече се събира, Валънтайн!

Валънтайн видя недалеч отпред куп хора, някои познати, други непознати. Всички, които бяха влезли в Лабиринта с него, се намираха там, дружината, която бе насъбрал при пътуването си из света — скандарите, Лизамон Хълтин, Виноркис, Кхун, Шанамир, Лоривейд, телохранителите на Господарката и останалите. Но под пряпореца на понтифекса вече се бяха насъбрали и още няколкостотин други: първият отряд от… какво? Не беше войска — понтифексът нямаше войска. Тогава гражданско опълчение? Така или иначе, армията на лорд Валънтайн.

— Моята армия — произнесе Валънтайн. Тази дума нагарчаше. — Армиите са отживелица от времето на лорд Стиамот, Делиамбър. От колко хиляди години не е имало война на Маджипур?

— От дълго време цари спокойствие — отвърна врунът. — Но все пак съществуват малки армии. Телохранителите на Господарката, слугите на понтифекса — а какво да кажем за рицарите на коронала? Как бихте ги нарекли, ако не армия? Те носят оръжие, обучават се по плацовете на замъка Връхни — какво са те, Валънтайн? Лордове и Знатни дами, забавляващи се с игри?

— Така мислех и аз, Делиамбър, когато се числях към тях.

— Време е да мислите другояче, милорд. Рицарите на коронала образуват ядрото на една военна сила и само наивник може да мисли обратното. Както неминуемо ще се убедиш, Валънтайн, когато се приближиш повече до замъка Връхни.

— Може ли Доминин Барджазид да хвърли моите рицари в бой срещу самия мен? — попита Валънтайн ужасен.

Врунът го изгледа продължително, студено.

— Човекът, когото наричате Доминин Барджазид, е в момента лорд Валънтайн, короналът, с когото рицарите на замъка Връхни са обвързани чрез клетва. Или сте забравили това? С късмет и хитрост може да успееш да ги убедиш, че са дали клетва пред душата и духа на лорд Валънтайн, а не на лицето и брадата му. Ала някои ще останат верни на човека, когото смятат за вас и ще вдигнат мечове срещу вас от негово име.

Тази мисъл го отвращаваше. Откакто бе възвърнал паметта си, Валънтайн често мислеше за другарите от предишния си живот, за ония благородни мъже и жени с които бе отраснал, с които в по-щастливи дни бе усвоявал подобаващите на принц изкуства; тяхната обич и дружба бяха най-важни в живота му до деня, в който узурпаторът бе разбил този живот. И смелият ловец Елидат от Морвол, и светлокосият и ловък Стазилейн, и Тунигорн, който действаше така бързо с лъка, и толкова много други — сега за него те бяха само имена, призрачни фигури от едно далечно минало, и все пак за миг на тези призраци можеше да се вдъхне живот, окраска и сила. Дали сега те щяха да воюват срещу него? Приятелите му, любимите му някогашни другари — ако трябваше да се бие с тях в интерес на Маджипур, нека бъде така, но самата тази вероятност го ужасяваше.