Читать «За честта на Вор» онлайн - страница 17

Корделия стегна мускули да го удържи и също падна. Течението ги повлече към дълбокото. В сърцето й потрепна ужас, пред очите й се появи картината на водопада и огромните шестокраки животни, които чакаха отвъд него. Напрегна се и сграбчи тялото на мичмана с две ръце, но всичко беше напразно. В следващия миг усети как водата започва да се пени от двете й страни — сигурен признак, че върви срещу течението. Оказа се, че Воркосиган я бе сграбчил за колана и я теглеше към плитчините, а тя продължаваше да стиска тялото на Дубауер. Този човек обладава великанска сила, едва успя да помисли тя, в следващия миг вече кашляше и плюеше вода на отсрещния бряг, изтикала мичмана пред себе си.

— Благодаря — прошепна тя.

— Защо? — хладно я погледна той и свали ботушите си да ги освободи от водата. — Нима помислихте, че ще ви оставя да се удавите?

— А защо не? — сви рамене Корделия. — Моментът беше удобен да се отървете от нас. И без това само ви бавим…

— Хм — прочисти гърлото си Воркосиган и това беше единствената му реакция. Хапнаха на плоските камъни край брега, подсушиха дрехите си и продължиха.

Вървяха в продължение на километри, но могъщият силует на планината от дясната им страна си оставаше все така близо. В един момент Воркосиган спря, направи някакви известни само нему изчисления и ги поведе на запад. Планината остана зад гърба им, а слънцето започна да свети право в очите им.

Прекосиха още една река и Корделия почти се препъна в шестокрако с червеникава козина, което лежеше неподвижно и човек трябваше да напрегне поглед, за да го различи от околната среда. Животното се стресна и побягна. Имаше размерите на средно по големина куче, движенията му бяха плавни и елегантни.

— Това става за ядене! — извика Корделия, най-сетне пробудена от дълбоката си летаргия.

— Станърът! — възбудено викна Воркосиган и тя побърза да го тикне в ръцете му. Той се отпусна на коляно, прицели се и свали животното още с първия изстрел.

— Прекрасен изстрел! — не се стърпя Корделия.

Воркосиган я възнагради с една момчешка усмивка и хукна към жертвата си.

— О! — промърмори тя, зашеметена от промяната в лицето му. Сякаш слънчеви лъчи бяха осветили водите на планинско езеро. Направи го отново, моля те! — помисли си неволно тя. После тръсна глава и се овладя. Придържай се към задълженията си! Сега това е най-важното!

Бавно тръгна подире му. Вдигнал нож над главата на вцепененото животно, Воркосиган очевидно се чудеше откъде да започне. Не можеше да му пререже гърлото по простата причина, че шестокракото нямаше врат.

— Мозъкът е разположен зад очите — обади се Корделия. — Оттам вероятно се разклонява направо към раменете…

— Сигурно сте права — кимна Воркосиган и заби острието в гърба на звяра. Той потръпна и умря. — Още е рано за почивка, но тук има вода, а реката е натрупала достатъчно сухи съчки… Оставаме, но утре ще трябва да си наваксаме.

— Няма проблеми — кимна Корделия, неспособна да отдели очи от трупа на животното. Вече го виждаше изпечено.