Читать «Нощен патрул» онлайн - страница 3

— Ела тук… ела при мен…

Егор стоеше неподвижно. Нямаше сили да избяга, въпреки целия ужас, въпреки надигащия се и засядащ в гърлото му вик. Но поне все още можеше просто да стои на краката си.

По улицата премина жена с две едри овчарски кучета на каишка. Движенията им бяха забавени, сякаш вървяха под водата или му се присънваха в някакъв кошмар. Егор видя как кучетата се хвърлиха към прохода и в душата му пламна безумна надежда. Овчарките заръмжаха, но някак несигурно, хем с омраза, хем уплашено. Жената спря за миг и подозрително надникна в прохода. Егор срещна погледа й — равнодушен, сякаш наблюдаваше празно място.

— Тръгвайте! — Тя дръпна ремъците и кучетата с охота отстъпиха към нея.

Юношата тихо се засмя.

Жената ускори крачка и изчезна от полезрението им.

— Не идва! — капризно възкликна момичето. — Виж само, той не идва!

— По-силно — отсече юношата. Намръщи се. — Трябва да се научиш.

— Ела! Ела при мен! — настойчиво изрече девойката. Егор стоеше само на два метра, но за нея сякаш беше важно той сам да измине това разстояние.

И Егор осъзна, че вече няма сили да се съпротивлява. Погледът на момичето го държеше, прилепваше го към невидимата гумена опаковка, думите го викаха и той не можеше да направи нищо, за да им се противопостави. Знаеше, че не бива, но все пак пристъпи. Момичето се усмихна — белите й зъби блеснаха. Каза:

— Свали шала.

Той вече не можеше да се съпротивява. С треперещи ръце махна качулката си и измъкна шала, без да го размотава. Пристъпи към примамващите го черни очи.

Нещо ставаше с лицето на девойката. Долната й челюст беше увиснала, зъбите се размърдаха и се изкривиха. Проблеснаха дълги, вече нечовешки резци.

Егор направи още една крачка напред.

ГЛАВА 1

Нощта започваше зле.

Събудих се, когато едва бе започнало да се стъмва. Лежах, гледах как последните отблясъци на светлината се стопяват в процепите на щорите и размишлявах. Пета нощ от началото на лова — и никакъв резултат. Едва ли и днес щеше да ми провърви.

В апартамента беше студено, парното бе съвсем слабо. Единствената причина, поради която обичам зимата, е, че бързо се стъмва и по улиците има малко хора. Ако не беше така… отдавна да съм плюл на всичко и да съм заминал от Москва нанякъде — за Ялта или Сочи. Именно на Черно море, а не на далечните острови в чуждите топли океани — обичам наоколо да звучи родна реч…

Глупави мечти, разбира се.

Още ми е рано за почивка в топлите страни.

Не съм я заслужил.

Телефонът сякаш бе чакал да се събудя — зачурулика настойчиво и отвратително. Напипах слушалката и я долепих до ухото си, без да казвам нито дума.

— Антоне, отговори!

Мълчах. Гласът на Лариса беше делови и съсредоточен, но вече поуморен. Явно не беше спала през целия ден.

— Антоне, да те свържа ли с шефа?

— Няма нужда — измънках аз.

— Аха. Събуди ли се?

— Да.

— Днес си както обикновено.

— Случило ли се е нещо ново?

— Не, нищо. Имаш ли какво да закусиш?

— Ще намеря.

— Добре. Успех.

Пожеланието беше вяло, изречено с отегчение. Лариса не вярваше в мен. Шефът също — със сигурност.

— Благодаря — казах на сигнала «заето» в слушалката. Станах и се отбих в тоалетната и банята. Тъкмо бях започнал да изстисквам пастата за зъби, когато съобразих, че бързам и оставих четката на ръба на мивката.