Читать «Нощен патрул» онлайн - страница 223

На нас това също ни е достъпно. Макар и да е малко по-различно. Ние можем да черпим сила, когато на хората им е добре, когато са щастливи.

Само че има една подробност, която прави процеса достъпен за Тъмните и на практика забранен за нас. Щастието и тъгата съвсем не са двата полюса на скалата на човешките емоции. Иначе не би имало светла тъга и злобна радост. Това са два паралелни процеса, два равноправни потока на Сила, която Различните могат да усещат и използват.

Когато Тъмният маг пие чужда болка, тя само се увеличава.

Когато Светлият маг взима чужда радост, тя се стопява.

Ние можем да трупаме сила във всеки момент. И много рядко си позволяваме да го правим.

Аз реших, че днес ми е позволено.

Взех малко от прегърнала се двойка, застанала до входа на метрото. Те бяха щастливи в момента, много щастливи. И все пак аз усещах, че ще се разделят, при това задълго, и тъгата така или иначе неизбежно ще докосне влюбените. Реших, че имам право да постъпя така. Радостта им беше ярка и разкошна, като букет червени рози, толкова нежни и надменни рози.

Докоснах тичащо покрай мен детенце — на него му беше хубаво, то не усещаше потискащата, тежка жега, и тичаше да си купи сладолед. Ще се възстанови бързо. Силата беше обикновена и чиста, като полски цветя. Букет маргаритки, откъснати от моята нетрепнала ръка.

Видях старица на един от прозорците. Сянката на смъртта вече беше някъде близо до нея, навярно и самата тя го усещаше. И все пак бабата се усмихваше. Днес при нея беше идвал внукът й. По-скоро просто да провери дали е още жива, дали скъпият апартамент в центъра на Москва вече не е свободен. Тя разбираше и това. И все пак беше щастлива. Срамувах се, непоносимо се срамувах, но все пак я докоснах и взех мъничко Сила. Увяхващ жълто-оранжев букет от димитровчета и есенни листа…

Вървях, както понякога ми се присънва в нощните кошмари: крача и раздавам наляво и надясно щастие. На всички, без никой да остане пренебрегнат. Само че този път оставях съвсем друга следа подире си. Леко увехнали усмивки, сбръчкани чела, прехапани за миг устни.

Общо взето си личеше накъде отивам.

Ако попаднех на пътя на служители на Дневния патрул, нямаше да ме спрат.

Впрочем и Светлите щяха да си затраят, ако видеха случващото се.

Правех това, което смятах за необходимо. Това, което бях решил, че имам право да извърша. Да взема назаем. Да открадна. И начинът, по който щях да постъпя с натрупаната Сила, щеше да определи съдбата ми.

Или щях да се издължа за всичко напълно.

Или сумракът щеше да се разтвори пред мен.

Светлият маг, започнал да черпи Сила от хората, рискува всичко. И тук не вършат работа обичайните оценки на действията, които си разменят Патрулите. Количеството на стореното Добро трябва не просто да надвиши причиненото от мен Зло.

Аз не трябва да имам и най-малкото съмнение, че не съм се издължил напълно.

Влюбени, деца, старци. Компания, пиеща бира до паметника. Страхувах се, че радостта им ще бъде престорена, но тя се оказа истинска. И аз взех Силата им.

Простете ми.

Мога да се извиня по три пъти на всеки. Мога да заплатя за откраднатото. Само че всичко това няма да бъде истина.