Читать «Нощен патрул» онлайн - страница 16

Потрепнах — някой почука от външната страна на стъклото. Слабо и многократно, сякаш като с нокти. Дочу се приглушено тракане.

Честно казано, какво друго можех да очаквам?

Скочих на крака, с глупав вид оправих гащетата си и се втурнах към прозореца. Цялата тази гадост, която погълнах, готвейки се за лова, все още действаше и различавах ясно очертанията на предметите.

Рязко дръпнах пердето. Вдигнах щорите.

Совата стоеше на перваза. Леко бе присвила очи — все пак вече се беше съмнало и бе прекалено светло за нея. От улицата, разбира се, е трудно да се разбере що за птица се е настанила на прозореца на десетия етаж. Виж, ако съседите надникнеха, щяха доста да се учудят. Полярна сова в центъра на Москва!

— Това пък какво е… — тихо казах аз.

Искаше ми се да се изразя по-цветисто. Но ме отучиха от този навик в самото начало на работата ми в Патрула. По-точно — сам се отучих. Като видиш един-два пъти Тъмен смерч над човека, когото си наругал, веднага започваш да си държиш езика зад зъбите.

Совата ме гледаше. Чакаше.

А птиците наоколо бяха полудели. Ято врабци, накацали на поотдалечено дърво, бяха застинали и чуруликаха. Враните бяха по-смели. Накацали бяха на съседския балкон и на по-близките дървета. И крякаха, без да спират, като от време на време излитаха и кръжаха около прозореца. Инстинктите им подсказваха да очакват всевъзможни бъдещи неприятности от такъв неочакван съсед.

Но совата не реагираше. Тя би плюла и на врабците, и на враните. Стига да можеше, разбира се.

— Каква пък си ти? — промърморих аз, докато отварях прозореца, безмилостно откъсвайки залепените рамки. Хубав номер ми изигра шефа с този партньор… с тази партньорка…

С едно замахване на крилете тя се вмъкна в стаята, кацна на гардероба, затвори очи. Сякаш си живееше тук открай време. Може би бе измръзнала по пътя? Не, нали е полярна…

Заех се със затварянето на прозореца, като размишлявах трескаво какво да правя сега: как да общувам с нея, с какво да я храня? И как ли това пернато създание би могло да ми помогне?

— Олга ли се казваш? — попитах, след като приключих с прозореца. От процепа продължаваше да духа, но оставих решаването на проблема за по-късно. — Ей, птицо!

Совата отвори леко едното си око. Игнорираше ме по същия начин, по който се държеше със суетящите се врабци.

С всеки изминал миг се чувствах все по-нелепо. Първо — имах партньор, с когото бе невъзможно да се общува. И второ — та нали това беше жена!

Пък макар и сова.

Може би трябваше да си намъкна панталоните? Стоях само по едни омачкани гащета, небръснат, сънен…

Чувствайки се като последен идиот, събрах дрехите си и изскочих от стаята, фразата, която подхвърлих на совата на излизане — «Извинете, само за минутка…» — беше достоен финален щрих към портрета ми.

Ако тази птичка наистина бе това, за което я мислех, не бях направил особено добро впечатление.

Повече от всичко исках да взема душ, но не можех да си позволя такава загуба на време. Ограничих се с избръсване и обливане на болящата ме глава със студена вода на чешмата. На полицата, сред шампоаните и дезодорантите, намерих и одеколон — обикновено не го използвам.