Читать «Щастливият Ханс» онлайн

Братя Грим

Щастливият Ханс

Служил Ханс седем години на господаря си и накрая рекъл:

— Господарю, уреченото време мина. Искам сега да се прибера у дома при мама, та ми дай каквото ми се полага.

Господарят отвърнал:

Ти ми служи честно и почтено. Каквато беше службата ти, такова следва да бъде и заплащането.

И му дал една буца злато, голяма колкото главата на Ханс.

Извадил Ханс кърпа, увил златната буца в нея, сложил я на рамото си и поел към къщи. Но както крачел по пътя, видял един конник, който яздел бодър и весел пъргавия си кон.

— Ех — рекъл Ханс високо, когато конникът минал край него, — хубаво нещо е ездата! Седиш си като на стол, няма да се препъваш в камъни, не късаш обувки и неусетно стигаш надалеко.

Чул конникът тия думи, спрял коня и викнал:

— Ей, Ханс, защо тогава ходиш пешком?

— Защото съм принуден отвърнал Ханс. Трябва да занеса тая буца у дома. Злато е наистина, но заради нея не мога да държа главата си право, пък и ме убива на рамото.

— Знаеш ли какво — рекъл конникът, — хайде да направим размяна: аз ще ти дам коня, а ти ще ми дадеш буцата.

— На драго сърце — рекъл Ханс, — но те предупреждавам, че не е никак лека.

Слязъл конникът, взел златото, помогнал на Ханс да яхне коня, после сложил поводите в ръцете му и рекъл:

— Ако искаш конят да препусне бързо, цъкни му с език и му подвикни: хоп, хоп!

Зарадвал се от душа Ханс, като седнал на коня, понесъл се волно напред, но след малко решил, че трябва да препусне още по-бързо. Почнал да цъка с език и да вика „хоп, хоп!“. Препуснал конят в силен тръс и докато Ханс се опомни, изхвръкнал от седлото и се намерил в рова, който отделял нивите от пътя.

Конят щял и да побегне, ако не го спрял един селянин, който вървял по пътя и карал крава напреде си. Ханс поразкършил снага и отново се изправил на крака, но бил много сърдит и рекъл на селянина:

— Никакво удоволствие не е това, ездата де, особено когато налетиш на такава кранта, която само те тръска и те хвърля от седлото, та можеш да си строшиш главата. Никога вече в живота си няма да яхна кон. Виж, твоята крава е нещо хубаво! Вървиш си спокойно зад нея, а отгоре на това тя всеки ден редовно ти дава мляко, масло и сирене. Какво ли не бих дал да се сдобия с такава крава!

— Добре — отвърнал селянинът, — ако кравата толкова много ти харесва, аз ще ти я дам, а ти в замяна ще ми дадеш коня.

Съгласил се Ханс и радостта му нямала край. Селянинът пък се метнал на коня и препуснал бързо по пътя.

Подкарал Ханс мирно кравата напреде си и почнал сам да се убеждава, че е направил добра размяна:

„Имам ли само къшей хляб, а той никога няма да ми липсва, та колчем ми се доще, мога да го ям с масло и сирене. Ожаднея ли, ще издоя кравата и ще пия мляко. Какво повече искаш, душо моя?“

Стигнал скоро Ханс една странноприемница, отбил се и в голямата си радост изял до троха всичко, каквото носел за обед и за вечеря, а за последните петачета си поръчал чаша бира. После пак подкарал кравата по пътя за майчиното си село.

Наближавало пладне, жегата ставала все по-непоносима, а Ханс се намирал сред пусто поле, през което трябвало да върви сигурно още цял час. Сгорещил се така, че от жажда езикът му залепнал за небцето.