Читать «Щастливият принц» онлайн - страница 3

— Аз май не обичам момчетата — отговори лястовичето. — Миналото лято, когато живеех на реката, там имаше две груби момчета, синове на воденичаря, които все ме замерваха с камъни. Разбира се, те нито веднъж не ме улучиха: ние, лястовичките, летим твърде добре за такова нещо, а освен това аз съм от семейство, прочуто със своята ловкост; но все пак това бе проява на непочитание.

Ала Щастливия принц имаше толкова скръбен вид, че малкото лястовиче го съжали.

— Тук е много студено — каза то, — но аз ще остана при тебе за една нощ и ще бъда твой пратеник.

— Благодаря ти, малко лястовиче — рече принцът.

И тъй лястовичето изкълва големия рубин от меча на принца, стисна го в човката си и полетя над покривите на града.

То мина край камбанарията на катедралата, където имаше ангели, изваяни от бял мрамор. Мина край двореца и чу звук на танци. Една прекрасна девойка излезе на балкона със своя любим.

— Колко чудесни са звездите — каза й той — и колко чудесна е силата на любовта!

— Надявам се, че роклята ми ще е готова навреме за дворцовия бал — отвърна му девойката. — Поръчала съм да избродират на нея цветя, но шивачките са тъй мързеливи!

Лястовичето мина над реката и видя фенерите, закачени по мачтите на корабите. Мина над гетото и видя старите евреи да се пазарят един с други да отмерват злато в медни везни. Най-после стигна до бедната къща и надзърна вътре. Момчето се мяташе трескаво на леглото си, а майката беше заспала, толкова бе уморена. Лястовичето подскочи вътре и сложи големия рубин на масата до напръстника на жената. След това леко закръжи около леглото, за да повее с крилата си на челото на момчето.

— Колко ми е хладно! — каза то. — Сигурно започвам да оздравявам. — И се унесе в сладка дрямка.

Тогава лястовичето се върна при Щастливия принц и му разказа за стореното.

— Интересно — забеляза то, — сега ми е съвсем топло, макар че е толкова студено.

— То е защото си извършило добро дело — каза принцът.

Малкото лястовиче се замисли и след това заспа. От мислене винаги му се приспиваше.

Когато се съмна, то отлетя при реката и се окъпа.

— Какво забележително явление! — възкликна професорът по орнитология, който минаваше по моста. — Лястовичка зиме! — И написа за това дълго писмо до местния вестник. Всички го цитираха, понеже беше пълно с думи, които не можеха да разберат.

— Довечера потеглям за Египет — каза лястовичето и се развесели при тая мисъл. То посети всички обществени паметници и дълго седя на върха на черковния покрив. Където и да отидеше, врабчетата чирикаха и си казваха едно на друго: „Какъв именит чужденец!“ — и това му доставяше много голямо удоволствие.

Когато изгря месецът, то се върна при Щастливия принц.

— Имаш ли някакви заръки за Египет? — извика то. — Аз вече тръгвам!

— Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче — промълви принцът, — няма ли да останеш при мене още една нощ?

— Мене ме очакват в Египет — отговори лястовичето. — Утре приятелите ми ще отлетят нагоре, към втория праг. Речният кон се излежава там сред тръстиките, а на голям гранитен трон седи богът Мемнон. Цяла нощ той наблюдава звездите и щом блесне Зорницата, надава вик на радост, а след това отново замлъква. По пладне жълтите лъвове слизат на брега да пият. Те имат очи, зелени като берили, а ревът им е по-силен от рева на праговете.