Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 206

— О, Беа!

— Какво има, мис?

Сабрина изкриви лице в закачлива усмивка.

— Умирам от глад. Моля те, донеси ми закуската!

* * *

След около час Сабрина подаде глава от прозорчето на каретата и извика:

— Моля ви, Теди, побързайте! Сигурен ли сте, че имате верния адрес? Не могат ли конете да препускат малко по-бързо?

— Разбира се, че имаме адреса на графа, мис, и конете препускат, колкото могат — прозвуча измъченият отговор. — На последното кръстовище за малко не смазахме онзи мил джентълмен.

„Милият джентълмен“ бе размахал юмрук подире им и бе изразил на висок глас съмненията си в уменията на кочияша. Сабрина обаче подскачаше неспокойно на седалката, сякаш можеше да накара конете да летят. Вятърът изтръгна няколко къдрички от небрежно забодения кок. Дъждът беше почистил лондонските улици и въздухът ухаеше на свежест.

За Сабрина целият свят, дори окъсаният просяк, клекнал пред къщата на Морган, беше прекрасен и изпълнен с надежда.

Каретата спря пред скромна дървена къща. Сабрина беше толкова възбудена, че едва не размаза носа на слисания Теди, когато отвори вратичката на каретата.

— Инвалидният стол, Теди! Аз ще държа вратата, а вие го донесете.

Когато Теди отиде да отвърже стола, привързан отзад на каретата, Сабрина си каза с усмивка, че много скоро вече няма да се нуждае от услугите му.

Макар че вече не издържаше, тази мисъл извика в очите й особен блясък.

Преди Теди да се е върнал със стола, вратата на къщата се отвори и на прага застанаха мъж и жена. До ушите й достигнаха весело бъбрене и висок мъжки смях. Когато жената се обърна, шалът се плъзна от главата й и разкри гъста кестенява коса със сребърни нишки.

Сабрина падна тежко на седалката.

Зад двамата се появи още един мъж. Дяволски красив, леко разрошен великан с небръсната брадичка и две редици ослепително бели зъби. Брадатият го удари по гърба и се обърна да си върви. Но само след една крачка спря, извади от джоба си пълна кесия и я хвърли в ръцете на великана.

Сабрина проследи с изумен поглед родителите си, които вървяха с леки стъпки по улицата. Морган остана още малко на прага, като ухилено подхвърляше тежката кесия в ръцете си, сякаш искаше да провери колко монети съдържа. После си влезе и шумно затръшна вратата след себе си.

Трийсет сребърника.

Тази грозна мисъл се появи в главата й заедно със спомена за страстните думи на Морган в подземието на Камерън Мейнър. Тогава страстта му нямаше нищо общо с нея.

„Те са всичко, което имам. Всичко, което съм. Готов съм да направя всичко за тях.“

Заради сънародниците си той бе встъпил в романтична връзка с дъщерята на Дугъл Камерън и имаше право да се радва на щедрото заплащане. Сега кланът му беше малко по-заможен от преди.

Сабрина си спомни двойката, която бе зърнала на оживената търговска улица, спомни си и чувството, че някой я следеше. Дали през тези месеци родителите й бяха присъствали отдалеч в живота на дъщеря си? Всяко падане, всеки гневен изблик, всяка злобна дума? За да не захълца истерично, тя притисна ръка към устата си.

Дали това беше цялата сума за услугата на Морган или всяко от посещенията му се заплащаше отделно? Колко струваше нежната усмивка? Целувките? Ами последната нощ? Явно тримата бяха отпразнували събитието. Може би Морган им бе описал в подробности случилото се през нощта? Изведнъж споменът за топлите му устни върху кожата й загорча като пелин и тя затвори измъчено очи.