Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 98

Полите на черната роба се надигнаха и оттам се показа стъпало на крак, който ако беше облечен в плът сигурно щеше да се нуждае минимум от 65-и номер обувки. Злокобната фигура замахна с него и изрита инкарнациите на доброто и злото от платформата. Подсмърчайки, ангелът размаха криле и се насочи нагоре към гигантския водовъртеж, а неговият архивраг полетя надолу, сипейки хули и проклятия, и се заби право в един от разгорените огньове.

— ПУКА МИ ЗА НАЧАЛНИЦИТЕ ВИ! — извика след тях съществото. — КОЙТО МЕ Е СРЕЩАЛ, ДОБРО НЕ Е ВИДЯЛ.

Камен зяпаше възправеното до него създание, изгубил ума и дума от смайване. Нямаше никакво съмнение, сега отблизо го виждаше много добре — беше си гигантски човешки скелет. Дрипавата му роба бе прокъсана на много места, от които стърчаха кокали. В кухите орбити на черепа му вместо очи тлееха мътни червени пламъчета.

Скелетът се надвеси над него и го изгледа преценяващо като опитен ентомолог, попаднал внезапно на рядък екземпляр. После му рече:

— ДОБЪР ДЕН СЕ КАЗВА.

Камен се стресна и наведе виновно глава, след което измърмори:

— Добър ден.

— А, ТАКА Е ПО-ДОБРЕ.

Зловещият събеседник прекара длан по олтара, изтръгвайки от камъка глухо стържене и се запъти с тракащи стъпки към ръба на платформата. Приклекна и започна внимателно да оглежда, явно проверявайки нещо, което виждаше само той. Мъжът събра смелост и попита:

— Ти, такова… Смъртта ли си?

— МХМ — отвърна разсеяно съществото.

— Ама… Наистина ли си Смъртта? Там, с косата, дето взима душите на умрелите?

Запитаният най-после се изправи и благоволи да се обърне към Камен. Цялата му същност излъчваше досада. Щракна с пръсти и от нищото в ръцете му се материализира висока колкото него коса с бляскаво, явно поддържано острие.

— АЗ СЪМ СМЪРТТА — увери го той, докато крачеше, без да бърза към парализирания от страх мъж. — ИМАМ МНОГО ИМЕНА. НАРИЧАЛИ СА МЕ ОЩЕ АНУБИС, ТАНАТОС, АЗРАЕЛ, МИХАИЛ, ЯМА, ХЕЛ, ШИНИГАМИ, ВЕТИС, ЕРЛИК, САМАИЛ, НАМТАР, МУТУ, ОРКУС, САУИН, МАЛАК АЛМОТ, МИКТПАНТЕКУТЛИ, ЮМ КИМИЛ И КАК ЛИ ОЩЕ НЕ. ДОРИ АЗ НЕ ПОМНЯ ВСИЧКИТЕ СИ НАЗВАНИЯ. НО ДНЕС СЪМ ИЗВЕСТЕН ПРОСТО КАТО СМЪРТТА, ИЛИ ЖЪТВАРЯ. ДОВОЛЕН ЛИ СИ?

Камен се взря в инструмента на събеседника си и изтръпна — дръжката на косата бе направена от преплетени бедрени кости, а самият гриф на острието бе увенчан с няколко човешки черепа. Смъртта се ухили ужасно:

— НЕ СЕ ШАШКАЙ. ПРОСТО РЕКВИЗИТ.

Мъжът направи жест с ръка, сякаш искаше да обхване всичко наоколо.

— Това… Адът ли е?

— НЕ ТОЧНО. МЯСТОТО, КЪДЕТО СЕ НАМИРАМЕ, МОГА ДА НАЗОВА НАЙ-ОБЩО КАТО ЧИСТИЛИЩЕТО. ТОВА Е ГАРА РАЗПРЕДЕЛИТЕЛНА ЗА ДУШИ.

— Значи съм мъртъв?

— ДА.

Камен се хвана за главата, зашеметен от недвусмисления отговор. Приседна на скалното ложе и постоя малко така. Жътварят използва паузата и порови в диплите на робата си, докато измъкна оттам тлъста пура. Отряза крайчето й на косата и после завря пурата в лявото си око. Пое няколко пъти въздух през кухината, разгаряйки тлеещото пламъче, докато разпали тютюна както трябва.

— Как се случи? — тихо попита душата.