Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 97

— Дай ми го, той е мой! Махай се оттук, пернатко!

— Долу ръцете, адско изчадие! Той е за Рая! Умря едва на четирийсетия си рожден ден!

— Ама си поживя хубаво дотогава, нали? Нищо не му е липсвало, никога!

— Той имаше две сладки близначки и красива, предана жена!

— На която не спря да изневерява и след брака, заради което се разведоха! За Ада е! Едва завършил университета пусна такива връзки да се уреди на хубава работа, че уволниха нарочно едно момче, за да заеме неговото място!

— След което израсна във фирмата, на която е вече шеф и намери работа и хляб за десетки други!

— Алчен гъз като него не спря цял живот да ламти за пари! Пари, които начупи по скъпи курви, тузарски питиета и комар!

— А колко от тези пари дари на домове за сираци? А детето, чийто живот спаси, плащайки изцяло скъпоструващата операция в Германия?

— Дете ли? Не ме разсмивай! Когато беше на екскурзия в Тайланд преспа с дванайсетгодишна азиатка!

— А когато се върна от екскурзията рискува живота си, за да спаси от изнасилване момиче, което не беше много по-голямо!

— Заради страстта си да кара мерцедеса с над двеста накрая уби един моторист на магистралата! Момчето бе така обезобразено, че родната му майка едва го идентифицира! А той плати, на когото трябва и се отърва само с условна!

— След което гузната му съвест го мъчи години наред и му докара рак, който го вкара в гроба!

— РАЗКАРАЙТЕ СЕ, ГЛУПАЦИ. ОМРЪЗНА МИ ОТ ВАС.

Задгробният глас, който внезапно се разнесе, сгърчи бръшляна по камъните и караше мрака да отстъпва уплашено назад. От сенките се материализира ужасяваща фигура, висока над три метра, загърната в черна роба с качулка. Тя махна с костеливата си ръка и всичките статуи, колони и прочее, които обграждаха мястото, се сринаха назад, разкривайки невероятна панорама.

Камен зяпаше смаяно, отказвайки да повярва на гледката. Пред него се ширеше безкрайна пустош с цвят на охра, в която не вирееше абсолютно нищо. Цялата суха земя бе покрита само с камъни и скали от пясъчник, сред които тук-там горяха гигантски пурпурни огньове. Единственото, което разнообразяваше пейзажа, бяха високите като кули метални пилони, отстоящи на неколкостотин крачки един от друг. Бяха направени от нещо като месинг и всеки завършваше на върха с кръгла платформа. Мъжът осъзна, че се намира точно на един от тези пилони.

Гигантската фигура, която можеше да бъде само един възможен персонаж, за който Камен не искаше и да мисли, пляскаше с гигантските си костни ръчища и гонеше дявола и ангела, сякаш бяха пилци, влезли в чужд двор.

— КЪШ! ЧУПКАТА ОТТУК!

— Ще видиш ти, като кажа на шефа — несмело се заканваше дяволът, отстъпил досами ръба. — Такива хич не му минават…

— Как смееш да се държиш така с Божи пратеник! — пискаше с тънкия си гласец ангелът. — Ще отговаряш пред Него!