Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 81

Силвето поклати глава и отново се зачете в „Ловецът на хвърчила“. Ромите, дишащи лепило и пиещи алкохол посред бял ден бяха, неотменна част от пазара в „Красно село“ и с тях постепенно се свикваше. Откакто бе започнала да продава книги на пазара, се налагаше да свиква и с много други неща — да се храни на крак, да пуши и пие кафе на крак, да ходи до тоалетна на крак… Просто нямаше друг начин — не може да оставиш сергията без надзор, или пък да дъвчеш с пълна уста пред клиентите. Е, нищо — нямаше да изкара дълго на това място. Лятото бе към края си и идваше новата учебна година в УНСС.

Когато разбра, че ще напуска, шефът й, естествено, направи сценка, достойна за постановка в Народния театър. Първо не искаше и да чуе, мръщеше се, викаше, разпитваше, заплашваше. Като видя, че така няма да стане, омекна. Започна да й се умилква, обеща, че ще я назначи на постоянен договор, че ще й дава по-висок процент от продажбите, че все ще измислят нещо… Силвана мълчеше и гледаше отвисоко изпод вежди това жалко човече, разкъсвано от комплекси и неизяснени амбиции. Със своите сто и осемдесет сантиметра и седемдесет и пет килограма тя не се страхуваше от този мъж, който го раздаваше началник, напротив. Стискаше силно ръце зад гърба си, защото я сърбяха да се възползва от третия си дан по джудо и да потроши офиса с тялото му. Накрая той капитулира и й каза, че след месец е свободна да ходи, където си иска, само и само да му се махне от главата. Силвето кимна облекчено и излезе, за да не търпи повече снизходително покровителственото му отношение.

— Извинете, колко струва „Либийската връзка“?

Изтръгната от унеса, Силвана скокна пред клиента — люпещ семки образ с очила и нос като настъпен картоф.

— Петнайсет лева, господине.

— Петнайсет лева? Хе, че от къде на къде? Григор Лилов не е ли помислил, че книгата му скоро съвсем ще загуби своята актуалност? Прогнозирам, че след две години тази книга ще струва не повече от четири лева.

С тези думи човекът помъкна чантата си от „Била“ надолу по булеварда и подвикна през рамо:

— Довиждане, ще мина след две години!

Силвана не успя да се сдържи и прихна. Ама че идиот!

Стефан наблюдаваше отстрани с немигащ поглед развеселената продавачка. Оттук бе успял да задигне само една книга веднъж, при това се бе случило едва вчера — дебелият сборник „Всичко е съдбовно“. Беше му адски трудно — тая цицорестата с големите баджаци имаше очи на рис. От месеци я дебнеше и едва вчера успя в начинанието си — залисана в омагьосването на някаква почитателка на любовните романи, продавачката се разсея и Стефан успя да грабне заветния том. Той си пое дъх и полека започна да се приближава към сергията…

Силва видя опърпания дългуч и се наежи. Ето един от многобройните идиоти, които минаваха през работното й място — Чичко Стиви Крадльото. С този трябваше да се внимава изключително много. Дълъг и сух като солета, с неизменния омазнен каскет на голямата си глава (ха, интересно — днес беше без него), тоя стар ерген мигаше често-често, като плъх в трици, а очите му шареха навред, с цел да откраднат нещо. Силвана го бе кръстила така, защото се интересуваше само и единствено от Стивън Кинг. Всеки път, когато той минеше през сергията й, се случваше едно и също — изтъпанваше се като побит кол и се вторачваше в ъгълчето, където бе наредила романите на Кинг. Тогава сякаш се преобразяваше — спираше да мига и да блуждае с поглед, изпъваше се като струна и фиксираше неотклонно книгите на явно любимия си автор, абстрахиран от всичко и всички. Можеше да откара така с часове. А може би с дни.