Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 16

— Ти пък к’во се хилиш бе, сладур?!

Едва сега Хенри благоволи да погледне съкилийника си. Нисък и набит, с книга в ръка, той се бе излегнал на единия нар. Косата му стърчеше във всички посоки.

— Не е твоя работа, рошльо — спокойно каза новият.

С неподозирана бързина чорлавият скочи към него. Сега се гледаха лице в лице.

— Искаш нещо да ми кажеш ли? — остро попита затворникът.

— Да. Майка ти е тъпа, грозна и дебела. И се шиба с всички негри в Харлем.

Ниският огледа изпитателно Готиния. Едвам стигаше до гърдите му. Накрая процеди:

— Майната ти. — След което седна и се зачете пак в книгата.

О’Брайън го изгледа косо. Захвана се да вади вещите си от кашона. Бельо, чорапи, тениска. И дневникът, разбира се. Настани се удобно (колкото удобно може да се настани човек на твърдо като дъска легло) и започна да си записва случката. В панделата затворниците четяха книги и вестници, пишеха дневници, изобщо занимаваха се с какво ли не, за да убият времето. Бившият съкилийник на Хенри например колекционираше мъртви хлебарки.

Накрая заядливият пандизчия не издържа и попита:

— Какво си записваш?

Готиния се изхили.

— Пиша си мемоарите. А ти какво четеш?

— „Белия зъб“ на Джек Лондон. Исках „Изкуплението Шоушенк“, но не ми разрешиха. Било забранена литература в затвора — поредната глупост след Промяната. Впрочем, името ми е Кевин. А теб как са те кръстили?

— Хенри.

— Е, Хенри, не ми е приятно да се запозная с теб, но обстоятелствата са такива. Ако зависеше от мен, щях да лежа на шезлонг нейде из плажовете на Санта Моника, да отпивам от коктейла си и да зяпам мацките. Но съдбата явно е решила друго.

О’Брайън остави дневника си настрана.

— Между другото, къде се намираме? Докараха ме дотук окован и с качулка на главата.

Кевин сви рамене.

— Някакъв федерален затвор, братле, от ония, суперсекретните, дето правителството постоянно обяснява, че уж ги нямало. Всички идваме дотук с качулки и си нямаме на идея къде по дяволите сме. Единствено знам, че сме в Ел Ей — нищо друго.

— За какво си тук? — продължи обирджията.

— Веднъж преди около седем месеца с приятелката ми отидохме на нощен бар. Като си тръгвахме, някакъв подметна нещо след нас по неин адрес. Не съм от спокойните, така че му светнах един. Впоследствие приятелчетата му — три на брой, дотърчаха да му помагат. Единият дори извади нож. Тогава сякаш нещо се отприщи в мен. Взех ножа на малоумника и ги наръгах всичките кретени. Когато се опомних, ченгетата вече ме закопчаваха и отвеждаха в местния участък, а гаджето ми не спираше да плаче. А ти с какво се прояви, че имаш честта да си мой гост?

— Моите цели се въртят около мечтите ти за Санта Моника. Затова започнах да действам по въпроса заедно с няколко приятели. И ето ме тук сега пред теб, а приятелите ми в Сан Диего чакат завръщането ми. Колкото до силите на закона, те все още издирват няколко милиона долара, за чието местонахождение зная само аз. Та това е в общи линии.