Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 112

Вещицата се опомни и се отдръпна. Полуудушеното момиче хълцаше и плачеше от унижение и срам, сълзи се стичаха по омазаното й от соковете лице. Венефика я изгледа отвисоко, изпълнена с презрение, после се наведе и бръкна под леглото, изваждайки бакърен леген. После хвана малката, обърна я по корем и натисна главата й към легена. Като опитен хирург, боравещ с ланцета си, вещицата преряза с нокът артерията и запуши устата на момичето с другата си ръка. Ярка струя зашуртя в металния съд. Малката отчаяно се гърчеше в желязната хватка на Венефика, подобно заклано пиле в ръцете на яка селянка. Напразно. Накрая животът напусна изтерзаното й тяло и тя се предаде на Смъртта.

* * *

След като се увери, че никой не го следи, Беатус тихичко заслиза по стълбите към избата. Беше нахлупил качулката на расото като предохранителна мярка, макар че едва ли някой щеше да го види в този час. Вече бе късно и повечето от събратята му спяха.

Осветявайки пътя си с крехкия пламък на свещта, монахът стигна до избеното. Мислено поздрави игумена за бързото му решение — Беатус едва сутринта бе успял да вкисне млякото, изливайки в него отварата от Венефика, а на вратата вече се мъдреше катинар. Нямаше значение. Целта на Беатус сега бе отсрещното помещение, което все още не бе заключено.

Вратата се отвори с гнусно скърцане, което сякаш отекна из целия манастир. Молейки се някой да не го е чул, монахът влезе в царството на бъчвите и буретата. Посрещна го характерната миризма на ферментирало грозде, подсказващо какво се съхранява тук.

Вино.

Монахът измъкна внимателно от джоба на расото си обемиста кесия и я разтвори — беше пълна с белезникав прах. Започна да отваря капаците на бъчвите и да ръси. „Само една щипка е достатъчна“, тъй му рече Венефика. В рамките на броени минути монахът успя да сипе от праха във всички бъчви и бурета с вино, дори в няколкото бъчонки с ракия. Последните остатъци от кесията той използва, за да натърка чеповете на грамадните бъчви, положени хоризонтално. Щом някой наточеше вино от тях и после затъкнеше чепа обратно, и край с благословената течност.

Беатус се измъкна от избата и внимателно затвори вратата. Беше време да иде при Нея.

Луната грееше заоблена над него, осветявайки целия манастир — скоро щеше да има пълнолуние. Монахът внимателно се насочи към южната стена, стараейки се да остава скрит в сенките. Стигна до своето закътано място между магерницата и параклиса на Света Реконцилия. Най-долу, в самата основа на стената, имаше два черни камъка, отстоящи на лакът разстояние един от друг. Беатус започна да брои от десния нагоре. Постави ръка на третия камък и го извади, после на седмия, който също беше без хоросан, после единайсетия, накрая петнайсетия. После се прехвърли на левия черен камък, отброи от него петия, деветия и тринайсетия от горе надолу и също ги извади. Внимателно положи камъните на земята, покатери се по образуваните дупки и вече можеше да достигне ръба. Набра се пряко сили и се изкатери отгоре.