Читать «Човекът, който обичаше изкопаеми млекопитаещи» онлайн - страница 4

— Мен ако питаш, по-скоро е щастлива. Чия беше идеята да я заведете при ветеринарния?

— На мама.

— А ти какво мислиш?

— Да оставим Джози на мира, да си свърши работата.

— Май че и аз мисля така. Оставете я да си стои в гората.

— Но при нас почва да вали, ще се намокри.

И гласът на детето, така разумен и простичък до този момент, премина в хленч, в сълзи, в предчувствие за безвъзвратна загуба. Пищният парад на безвъзвратната загуба щеше да кривне зад ъгъла със своите кънтящи, цимбали и тържествуващи тромбони и да навлезе в съзнанието му. „Спокойно! — каза си Сейпърс. — Едно по едно!“

— Тогава я сложи в килера — рече той, — подложи й вестници и остави една купичка с вода. Приказвай й нещо, да не се чувствува самотна. И не я водете на доктор, освен ако не вземе много да се мъчи. Плаши се от доктора.

— Окей, Искаш ли да говориш с мама?

— Няма нужда. Жалко, че не съм при вас да ви помогна.

— Нищо, татко. — Гласът й бе станал безразличен, изтъня и омекна. Бе готова да затвори телефона.

— Ей, слушай, моето момиче! — извика Сейпърс през разстоянието.

— Какво има?

— И друг път да не те късат по математика! Мама е бясна.

Чудноватите гигантски форми на млекопитаещите са съществували доста време и след появата на Човека. Великолепният скелет на имперския мамут, архидискодонт император, показан в естественоисторическия музей на Денвър, е бил намерен заедно с острие на копие. Неандерталският човек прилежно е подреждал с неясна религиозна цел черепите на урсус спелеус, голямата пещерна мечка. Дори невероятният глиптодонт, едно твърдочерупчесто млекопитаещо с формата и размерите на един фолксваген, се е влачил из пампасите на Южна Америка само преди десет хиляди години, достатъчно късно, за да го зърнат войнствените кафяволики прадеди на хилавите царе на инките. Знае ли някой кои са били свидетелите на политналия като хала стокоцерос, четирирогата антилопа? Или на синдиоцероса, еленоподобното тревопасно с два чифта рога, единият от които е растял на носа му? Или на оксидактила, жирафата-камила? Или на дафенодонта, мечокучето? Или на дицератериума, малкия носорог? Или динохиуса, огромната свиня? За кой ли път в летописите на тези същества Сейпърс откриваше мистериозни изчезвания, необясними сбогувания. „Към края на плиоцена всички американски носорози вече са били или измрели, или са се оттеглили в други части на света.“ „След като семейството на конете се е развивало така добре в пределите на Северна Америка… трудно е да се обясни тяхното изчезване от нашето полукълбо.“

Сейпърс огледа апартамента си. Установи със задоволство, че в него няма нито едно живо същество освен него. Никакви домашни животни, никакви растения. А хлебарките ги убиваше. За него това място предлагаше протерозоична чистота. Тук дишаше леко.

Телефонът иззвъня. Беше майка му.

— Как си? — запита той и получи подробен отговор: болки в гърдите, невралгия, плитко дишане, изтръпване на крайниците. — Какво мога да направя?

— Да не си ми повече умствено бреме! — меко отвърна жената с несвойствена, помисли си той, за такъв грохнал човек енергичност. — Върни се при семейството си. Бъди добро момче!