Читать «Човекът, който обичаше изкопаеми млекопитаещи» онлайн

Джон Ъпдайк

Човекът, който обичаше изкопаеми млекопитаещи

Сейпърс живееше твърде безформено в един град, чието име няма да назовем. Беше в такъв момент от живота му, когато имаш много връзки, но нито една от тях не е истински обвързваща. Ето защо разполагаше и с много свободно време, което нищо не можеше да запълни по-добре от заниманията му с изкопаеми млекопитаещи. От живите видове получаваше задух, а динозаврите бяха отдавна изучени. Между тях обаче се намираше един приказен среден свят от тромави, космати, потропващи с нозе млекодайни твари, също така изчезнали от лицето на земята. Изглежда, са били доста едри: „В тези ранни периоди — пишеше Харни С. Маркман в публикацията си «Вкаменели млекопитаещи» (издадена от Музея за естествена история в Денвър) — много от млекопитаещите са достигали големи размери, стигащи до абсурдност.“ Като например бариламбдата. Близо осем стъпки дълга и четири висока. Имала е сплескано лице, широки стъпала, мускулести нозе и много здрава опашка. „Тя е съчетавала — за да цитираме наново Маркман — редица анатомични особености, които, взети заедно, с нищо не са допринесли за нейното оцеляване. Може да се каже, че този вид, както и останалите му разклонения, се е стремял към многостранна специализация, поради което е отбелязал незначителен напредък в някои по-съществени направления.“ Изчезнал към края на палеоцена. „Как да не обичаш такова създание?“ — питаше се Сейпърс.

А кой би могъл да каже какво е това „съществено направление“?

Бариламбдата е била амблипод, което ще рече „тъпоног“. Този разред (или подразред) копитнк са имали, според речника на Уебстър, „дребни гладки мозъци“. Сейпърс можеше да очаква „дребни“, но „гладки“ бе изненада. Чудесно значи. Човекът, който обичаше изкопаеми млекопитаещи, не приемаше начина, по който Маркман непрекъснато иронизира амблиподите; у тях той не вижда нищо достатъчно специализирано, особено краката и зъбите, което да го задоволи. Дори му се струваше, че дочува въздишката на Маркман, подобно на присмехулния учител на клас от тъпаци, когато е писал: „Трябва да споменем поне още едно семейство амблиподи — юнтатерите. В късния еоцен някои от тези гротескни същества са достигали размерите на цирков слон. По двата края на лицето и челото те са имали три чифта костни израстъци, наподобяващи рога…“ В приложената снимка на череп от юнтаколотериум тези костни израстъци изглеждаха доста изкусни, сякаш нарисувани от френския художник Жан Арп. Сейпърс не мислеше, че са непременно гротескни, особено ако ги погледнеш от гледна точка на „вис виталис“, а не от наша, от гледна точка на Човека с неговия огромен и груб мозък. Сейпърс притваряше очи и се мъчеше да си представи онзи процес, при който една малка костна издатина е добила незначително предимство в битката, в събирането на храна или в чифтосването и е загрубяла така, щото от поколение на поколение постепенно се е увеличавала. И почти му бе станало ясно — нещо като Платонов идеал, който се просмуква в зародишите на юнтатерите и оцветява тяхното мляко, — когато телефонът измяука в ухото му.