Читать «Човекът, който не вярваше в щастието» онлайн - страница 5

А той взе, че грабна гъската за шията и я запрати по мен. Опитах се да избягна удара, но гъската ме цапна по главата. Ако не са ви удряли с гъска по главата, не можете дори да си представите колко боли. Грабнах гъската и на свой ред я запокитих към него. Отнякъде изникна полицай и зададе обичайния си въпрос: „За какво е тази разправия?“

Обясних му каква е работата. Тука вече собственикът се разяри, излезе на тротоара и започна да крещи с цяло гърло:

— Погледнете само! Вече е дванайсет без двайсет, в магазина са останали цели седем дузини непродадени гъски, а този глупак идва и пита няма ли да купя още една.

Разбрах колко глупава е постъпката ми и като се вслушах в съвета на полицая, тихичко се отдалечих с гъската.

„Чисто и просто ще я дам някому — казах си аз. — Ще намеря някой достоен бедняк и ще му подаря тази проклета гъска.“ Срещах доста хора, но нито един от тях не ми се виждаше достатъчно достоен. Възможно е часът да не е бил подходящ, а може би и кварталът, но всички, които срещах, изглеждаха недостойни за гъската. Като минавах по Джъд стрийт, аз я предложих на някакъв тип с гладна външност, както ми се стори, но той излезе обикновен пиян нехранимайко и дори не разбра какво искам от него, а просто тръгна след мен и взе да ругае колкото му глас държи. Най-после зави по погрешка към Тевистък Плейс, като продължи да ругае високо друг минувач. На Юстън Роуд спрях едно съвсем мършаво момиче и започнах да го увещавам да вземе гъската. То обаче ми отговори: „Аз не съм такава“ и побягна. Чувах как вика пронизително зад мен: „Откраднал е гъска! Откраднал е гъска!“

Като вървях по слабо осветената част на Сеймор стрийт, изпуснах пакета, но някакъв минувач го вдигна и ми го върна. Нямах вече сили за обяснения и оправдания — дадох му два пенса и се затътрих отново с гъската. Кръчмичките вече затваряха и аз се отбих в една, за да пийна последната чашка. Вярно е, че вече бях попрекалил, тъй като за непривикналия с алкохола е достатъчиа и халба бира, но се чувствувах упнетен и се надявах, че една чашка ще ме ободри. Струва ми се, че пих джин, а това е напитката, която ненавиждам.

Реших да хвърля гъската на Оукли скуеър, но дежурният полицай не ме изпускаше от погледа си и два пъти премина след мен покрай оградата.

На Голдинг Роуд исках да я подхвърля в едно дворче, но пак ми попречи един полицай. Сякаш цялата нощна смяна на лондонската полиция нямаше друга работа, освен да ми пречи да се отърва от гъската.

Полицаите проявяваха към нея такъв интерес, че започнах да се питам дали самите те не искат да я вземат. Приближих към един от тях на Кемдън стрийт и като го нарекох „Боби“, попитах го дали не иска да му дам една гъска.

— Да ви кажа ли какво не искам — да ми се мяркат пред очите нахалници като вас — отговори той остро.

Тонът му беше така обиден, че аз естествено не се стърпях и му възразих нещо. Не помня точно как се развиха нещата, но се свърши с това, че той реши да ме арестува.

Изтръгнах се от ръката му и се понесох като стрела на Кинг стрийт. Той наду свирката и ме последва. Някакъв човек изскочи от един вход на Колидж стрийт и се опита да ме спре. Обезвредих го, като го кюснах с глава в корема, пресякох Кресънт и по Бет стрийт хукнах отново към Кемдън Роуд.