Читать «Човекът, който не вярваше в щастието» онлайн - страница 3

Джеръм К. Джеръм

— Така казаха и другите служители на времето — отвърна той. — През живота си старецът никога и никому не бил подарявал нищо. „Харесали сте му — казаха те. — Щастливец!“

Той въздъхна тежко. Разбрах, че и от този случай е произлязла някоя неприятна история.

— И какво направихте с гъската? — попитах аз.

— В това именно се състоеше и нещастието — отговори той. — И аз не знаех какво да правя с нея. Това се случи на бъдни вечер, в десет часа вечерта. Канех се вече да си вървя, когато той ми даде гъската. „Тидлинг и братя“ ми изпратиха една гъска, Бигълз — каза той, докато му помагах да си облече палтото. — Много мило от тяхна страна, само че на мене не ми е нужна. Вземете я вие!

Аз, разбира се, му благодарих и наистина му бях признателен за жеста. Той ми пожела приятно прекарване на Коледа и си излезе. Загънах подаръка в дебела хартия и го взех под мишница. Беше великолепна, но доста тежка птица.

Реших, че по случай наближаващата Коледа няма да е лошо да се почерпя с чашка бира. Влязох в кръчмата ла ъгъла и оставих гъската на тезгяха.

— Бива си я — каза кръчмарят, — утре ще си похапнете хубаво от нея.

Думите му ме накараха да се замисля и аз едва тогава разбрах, че гъската не ми е нужна, нямах какво да я правя. Канех се да отида в Кент, за да прекарам празниците в семейството на моята годеница.

— Тази с канарчето ли? — прекъснах го аз.

— Не, това беше по-рано — отговори той. — Там работата се провали от гъската, за която ви разказвам. Родителите й бяха заможни фермери и щеше да бъде от глупаво по-глупаво да им нося гъска, а в Лондон не познавах никого, на когото бих могъл да я подаря, затова, когато кръчмарят отново дойде при мен, аз го попитах не би ли искал да купи гъската и добавих, че ще му я продам евтино.

— Не ми трябва гъска — отговори той, — имам вече три. Но може би някой от тези джентълмени ще я купи.

Той се обърна към няколко юначаги, които седяха и пиеха джин. Помислих си, че те с общи пари не биха могли да купят дори кокошка. Най-одърпаният от тях обаче каза, че е склонен да види стоката ми и аз разтворих пакета. Той дълго опипва гъската, после взе да ме разпитва откъде съм я взел, като междувременно разля върху нея половин чаша джин с вода, и накрая ми предложи да я купи за половин крона. Това така ме възмути, че без да кажа нито дума, грабнах в едната си ръка гъската, а в другата — хартията и канапа и изскочих навън.

Вървях известно време така — с неувитата гъска в ръка, но бях толкова развълнуван, че ми беше напълно безразлично дали я нося увита или неувита. Като се поуспокоих, дойде ми на ум, че отстрани сигурно изглеждам много смешен — няколко хлапета ме зяпаха ухилено. Спрях под един фенер и се опитах да опаковам гъската. Освен нея обаче носех и чанта, и чадър. Изпуснах гъската в канавката, но какво друго можеше да се очаква от човек, който с един чифт ръце се опитва да се справи с четири предмета и три метра канап. Вдигнах гъската, а заедно с нея и цяло кило кал, която се полепи по ръцете ми, по дрехите ми и по хартията. И тогава заваля дъжд.