Читать «Честта на затворника» онлайн - страница 5

Сега смътно си спомни, че в просъница беше чул нещо като хлопване на външна врата. Точно преди да извика. Той се затътри натам. Натисна дръжката. Вратата се отвори съвсем лесно. Алармената инсталация беше изтърбушена като плюшена играчка. Матю заплака.

Решетката се отмести. Стържещият й звук беше още по-отвратителен отпреди. Матю влезе и седна на стола.

„Този път няма да се държа като идиот.“ — помисли си той и стисна химикалката в джоба си. С едно докосване тя можеше да се превърне в доста гадно оръжие за близка стрелба. — „Ще му дам да се разбере.“

Питър Минеф влезе и седна срещу Матю. Гледаше го с присвити очи и се подсмихваше.

— Какво държиш в джоба си, Мат? Портативен пистолет, може би?

Матю зяпна от изненада. Откъде можеше да знае той за това?

— Ще ти кажа какво държиш там. — продължи Минеф. — Некролога си.

Матю стисна силно химикалката и прехапа устни.

— Всички са полудели. — промълви той съвсем тихо.

— Чел ли си Дюн? — попита Минеф.

— Да. — процеди Матю през зъби.

Не трябва да му давам инициативата.

ТИК-ТАК. ТИК-ТАК. — часовникът се беше разбързал.

— Знаеш ли какво ще стане, ако стисна силно челюстите си?

Барлоу го погледна стреснато. Чак сега разбра, защо зъбите на Минеф му правеха толкова силно впечатление. Бяха прекалено бели. Изкуствени.

— Доктор Юи! — каза плахо той.

Минеф кимна усмихнато.

— Но така, ще убиеш и себе си.

— Не и ако стисна другият зъб с противоотровата. Газът е достатъчен да убие всичко живо в радиус от сто метра при безветрие.

Барлоу бързаше. Часовникът в главата му беше полудял и стрелките скоро щяха да се изравнят.

В дванайсет каретата става на тиква, а лудите заиграват рокендрол.

Той посегна към джоба си. Пулсът му гонеше двеста и двадесет. Целият се тресеше от напрежение. Много преди да успее да достигне до химикалката, Минеф стисна уста и издуха някакъв жълтеникав газ срещу него. През тънкият пласт на губещото се съзнание, Барлоу чу вой на сирени.

Последното, което видя бе усмивката на Питър Минеф. И най-странното бе това, че в нея той разпозна своята собствена. Човекът срещу него бе не друг, а той самият.

„Шъ ви прая да вийти ут кеф.“ — Барлоу бе чул веднъж да крещи един затворник на жените в стаята за свиждане. — „Бат’ ви Фил е смазал пищака. И ощи как!“

Незнайно защо точно сега това му се струваше страшно близко и познато.

— Стига толкова го измъчва, Джордж! — каза единият от психотестерите. — Никой не е стигал до девятка… без да се побърка.

— Исках да видя, колко ще издържи. — ухили се Джордж. — Този кучи син е убил дете. Заслужаваше си го.

— Мисля, че прекаляваш. Той също е човек, нищо че е затворник. И зад решетките хората имат чест.

— Грешиш! Затворниците нямат чест. — изграчи Джордж.

По говорителя се чу запис на женски глас:

— Тестът приключи. Средно ниво на агресия. Забелязани са неадекватни действия и дезориентираност. Моля тестуваният да напусне залата. Да влезе следващият.