Читать «Честотата на Шуман» онлайн - страница 243
Кристофър Райд
- Каза, че имало и друг пътешественик във времето - рече Оутър. - Кой беше той?
- Точно това е въпросът, който трябва да разберем.
- Значи не знаеш?
- Не точно.
- И си сигурен, че онзи Бартън е бил убит?
- Сигурен съм.
- От чисто любопитство - как смяташ да разбереш кой го е направил?
- Като го накарам да си признае - отвърна Уилсън. - Убиецът на Бартън няма как да знае с каква информация разполагам.
- Иска ми се да имаше цигари - замислено рече Оутър. - Нали се сещаш, от онези... смъртоносните. Доставят много по-голямо удоволствие. - Замълча. - Странно, но поради някаква причина този разговор ми напомня за онази нощ, когато хвърляхме онази твоя монета на съдбата. Помниш ли?
- И още как.
- Омега-програмирането беше ли ти от полза?
- Професоре, искам да разшифроваш текста на Исая - каза Уилсън. - Това е жизненоважно. Трябва да разберем защо някой би искал да попречи на отварянето на трите портала. Това е ключът към всичко. После ще говорим за омега-програмирането. Съгласен ли си?
- На какво изумително пътешествие си бил само... - Професорът завъртя глава, сякаш се опитваше да укроти ентусиазма си. - Значи пътуването във времето наистина е възможно! Изумително. - На лицето му цъфна крива усмивка. - Знам, че казваш истината, Уилсън... защото няма начин да си в състояние да измислиш такава занимателна история.
- Можеш ли да разшифроваш текста на Исая? - сериозно попита Уилсън.
- Щом онзи Бартън може да използва гигабитовия алгоритъм за декодиране, значи и аз мога. Няма проблем.
Но професорът дълбоко се лъжеше.
49.
35 дни след опитното прехвърляне
Уилсън драсна клечка, закри пламъчето с длан и го вдигна към цигарата. Вятърът духаше зад него и понесе струйката дим към планинските хребети, достигащи до хоризонта. Не беше сам - десет охранители в тъмносини униформи се бяха разположили около него и хеликоптера на „Ентърпрайз Корпорейшън“.
Седнал на най-високата точка на връх Уитни, Уилсън неизбежно се настрои философски. Бартън беше казал, че всичко тук си остава винаги едно и също. Думите му изглеждаха още по-дълбоки сега, тъй като Бартън го нямаше и само паметта за него оставаше на това великолепно място. Уилсън се загледа към високите зелени гори и дълбоката, бавно течаща река, издълбала долината долу. Над главата му бързо прелитаха бели облачета.
Точно в този момент мислите му бяха насочени единствено към Хелена. Беше се опитвал да не се отдава много често на спомените за нея и в резултат на това сега на устните му заигра усмивка. Тя му липсваше. Хубаво му бе дори само да си мисли за нея. Запита се какъв ли е животът ѝ. Какъв ли е бил, поправи се той. Ако по някаква случайност бе все още жива, щеше да е много възрастна. Уилсън се запита дали е родила деца, дали се е омъжила и дали е била щастлива. Щеше да му е нужна много воля да не се разрови в архивите, за да научи историята ѝ. От една страна, не искаше да научава какво се е случило с нея. Така тя можеше да живее в спомените му като прекрасната и изумителна млада жена, с която бе имал привилегията да бъде по време на пътуването си в миналото.
