Читать «Честотата на Шуман» онлайн - страница 10

Прибра един кичур зад дясното си ухо и си спомни необичайните сънища, които бе сънувала. Взе възглавницата и я гушна като някаква любима кукла. Образите бяха толкова шантави и същевременно така реални...

Зазвъня телефон. Номерът на екрана ѝ беше добре познат и Хелена вдигна. Направи всичко възможно да звучи бодро.

- Добро утро, татко.

-      Как си, скъпа?

-      Добре съм. - Всъщност бе точно обратното. - Ти как си?

-      Чудесно, чудесно. - Лорънс винаги отговаряше така.

-      Всичко наред ли е? - попита тя.

- Да, да. Не мога да се оплача. Просто ти се обаждам да видя как си.

-      Добре съм - отсечено повтори тя. Отчаяно ѝ се искаше да му каже на какъв огън се пече, но знаеше, че така само ще влоши нещата.

-      Днес ще идваш ли в офиса? — попита той.

Хелена не беше ходила там повече от седмица.

-      Да, ще мина — отвърна малко колебливо.

-      Чудесно! - Баща ѝ беше приятно изненадан. - Ще можем да финализираме плановете за проекта Ресида Вилидж. Крайният срок е в петък. Наясно си с това, нали?

-      Затова ли се обаждаш? Да ми кажеш да дойда на работа? Просто страхотно!

Гласът на Лорънс също стана по-твърд.

-      Хелена... успокой се. - Последва дълга пауза. - Ще съм ти много благодарен, ако не реагираш така. Не ти се обаждам заради работата.

-      Тогава защо?

Последва дълго мълчание. След това гласът на баща ѝ отново зазвуча меко, сякаш беше успял да се овладее.

-      Ами... да попитам как върви терапията ти с доктор Бенетсуд. - Тонът му бе необичайно нерешителен.

Въпросът я подразни, но този път тя се сдържа.

-      Чувствам се много по-добре - рече накрая. - Наистина.

Отговорът ѝ беше неубедителен и тя го знаеше.

-      Кога е следващата ви среща?

-      Мисля, че в петък.

-      Спиш ли?

-      Не много.

Отново настъпи дълго мълчание.

-      Мислиш ли, че сеансите помагат?

-      Какво е това, татко? Някакъв разпит ли?

-      Защо си винаги така уклончива? - твърдо попита той.

-      Никога досега не си се интересувал от терапията ми. - Хелена бързо премисли. - Не съм уклончива. - Да се ядосва на баща си не беше решение. - Виж, трябва да затварям. Ще се видим в офиса.

Затвори, без да изчака отговора му. Това беше най-лесният начин да се справи със ситуацията.

През следващите няколко минути преповтори разговора дума по дума. Беше се подразнила, че баща ѝ се обажда да говори за работа. И че когато тя, даде израз на раздразнението си, веднага започна да я пита за лечението ѝ. „Смята ме за глупачка - реши Хелена. - Няма представа какво ми е. Никой не иска да ми помогне“. Подсили мисълта: „Никой не може да ми помогне“.

Метна възглавницата настрани и скочи от леглото.

Чувстваше се самотна.

Гледката от шестнайсетия етаж беше великолепна - към зелената шир на Емералд Парк, осеяна тук-там с дървета и черните ленти на алеите за велосипедисти. Изгряващото слънце все още бе ниско и лъчите му хвърляха дълги сенки на запад. В далечината скупчените небостъргачи бележеха бизнес центъра на Хюстън.