Читать «Черно небе» онлайн

Николай Теллалов

Черно небе

Черното небе. В бездънната му зеница взорът потъва, без да се натъкне на нищо, освен на обилния звезден прашец, ала звездите са толкова далечни, че не се броят. Погледът се губи в безкрая. Само случайно нечие око може да различи самотен орбитър, който кротко се плъзга по незримите гънки на гравитационното поле.

Една от многото прашинки, зареяни в черното небе.

Орбитърът има за основа шаси от титанови греди, дантелено изрязани за олекотяване, които образуват ребра на куб. Главният диагонал на конструкцията възлиза на шейсет и три метра, без към общите габарити да се прибавя дължината на разнообразните антени (нацвъкани на не най-подходящите места), ширналите се слънчеви панели и щръкналите телескопичните мачти, увенчани със защитни емитери. Около геометричния център на шасито се намира обитаем ротор за създаване на изкуствена центробежна гравитация, който в момента е застопорен. Съставен е от пет херметични модула, три от тях приличат на оригинални оранжерийни типови модели, но пък в очертанията на жилищните отсеци всеки опитен космонавт разпознава преправени цилиндрични резервоари за гориво, със сигурност с двойни стени, така че да побират допълнително количество работен флуид и да екранират вредните лъчения. Елементите на ротора по принцип трябва да се плъзгат по вътрешната повърхност на пръстеновидна релса досущ вагончета. Тя обаче не е изпълнена според класическата жироскопна схема на окачване, а душмански е заглавена в ребрата на кубичното шаси. Тъкмо поради тази причина жилищните модули сега са неподвижни — орбитърът се подготвя да маневрира и механичното свойство на ротора да запазва ориентацията на своята ос на въртене ще попречи на целия апарат да завие.

Това говори за две неща — обитателите на орбитъра не намират безтегловността за неудобство. И второ — предпочели са по-примитивното конструктивно решение от съображения за финансови икономии.

Накратко — закъсали са може би с парите.

Доказателства за такова предположение не липсват. Единият аксиален баричен ръкав, който излиза от главината на ротора и опира в сервизния отсек на кърмата, е твърде тесен и забележимо огънат. Краят му се губи в резките вакуумни сенки, хвърляни от тъмния корпус-радиатор на изотопен енергоблок, над който лъщи сплесканата призма на йонния двигател за слаба тяга. Срещуположният ръкав завършва с икосаедричен команден модул. Едноместен, с излишен обем колкото да се протегнеш със свити в лактите ръце, но не и да изпружиш крака. Все пак можеш да се усмихнеш достатъчно широко вътре — пак е нещо. От КМ излиза дебела грозна тръба с капак — страхотно древен излазен шлюз. От двете му страни са наредени вакуумни ремонтни роботи. Мязат на футболни топки, по корпусите им личат следи от заварка.

По цялото шаси са прикрепени в смущаващо безредие очукани специални модули, трюм-цистерни, турели с ракетни бустери за спешно маневриране с тежка тяга, сферични холдери (както за реактивен работен флуид, който е предназначен за йонния двигател, така и за химическо гориво), виждат се валчести агрегати, стърчат промишлени манипулатори. В две от четирите „пазви“ между твърдо закрепената релса на ротора и ребрата на шасито сиромашки се свират две совалки „орбита-орбита“, а върху ирисовия люк на шлюза е нахлупена още една, минимодел. Впрочем, единствено в техническите документи пишат подобни неща като совалки, иначе никой не ги нарича другояче освен „магаренца“.