Читать «Черният кинжал» онлайн - страница 375

— Изкушението да нарушим договора ще бъде много силно — въздъхна той. — Мислиш ли, че ще можем да му устоим?

— Да — твърдо отвърна тя.

— Разбира се, че ще устоим! — усмихна се той и стисна ръката й.

Усети как структурата на досегашния му живот се разпада като изсъхнала черупка, разбра колко погрешни са човешките възприятия за Вселената. Понятието за време не е нищо повече от една плоска и линейна форма на мислене, несръчен опит за търсене на логика в безкрайния хаос на Вселената, за разбиране на нещо, което в дълбоката си същност е лишено от логика и понятност.

А После разбра, че всичко казано от Хана отговаря на истината. Понятие като „отделен момент“ изобщо не съществува. Всеки „миг от времето“ съдържа в себе си безброй различни слоеве. А те, от своя страна, предлагат милиарди решения, възможности за промяна, различни посоки във Времето и Пространството. На практика всичко това представляваше разклонения, а концепцията за ясно очертана пътека е само илюзия. В светлината на всичко това те може би наистина имаха шанс да намерят изход…

— За какво мислиш? — погледна го любопитно Шика.

— За своя дълг.

— По това приличаш на японците — усмихна се тя.

Потънаха в дълбоко мълчание, запленени от прекрасната птича песен. Мракът се сгъстяваше. От време на време пред очите им проблясваше светулка, това правеше тъмнината още по-осезаема.

Улф вдигна глава към обсипаното със звезди небе.

— Независимо от пътя, по който ще поемем, аз трябва да приключа с един последен въпрос… — промълви той. — Една загадка, която чака своето решение…

— Зная — прошепна тя. — И искам да бъда с теб.

— Сигурна ли си?

Тя бавно кимна, а той усети тръпката, която разтърси снагата й.

— Разправих се със собствената си майка! — промълви тя. — Нима нещо друго може да ме уплаши?

Той я притисна до себе си. Останаха така още дълго, заобиколени от тишината на нощта.

Дъждът мобилизира гръмотевичната си армия, тя с грохот напусна морските простори и връхлетя над града. Плътни водни струи заляха покривите и самотните стълбове на уличното осветление, върховете на дърветата отчаяно се заогъваха под напора на могъщата стихия.

Гъста, фосфоресцираща мъгла легна ниско над земята.

Именно горчиво-сладкият аромат на тази мъгла събуди Улф. Миризмата на прясно изкопан гроб го удари в ноздрите и той разбра, че работата му в Япония все още не е приключена.

Къщата тънеше в сънена тишина, но миризмата на мъгла носеше и едно особено чувство, странно и неясно… Сякаш конструкцията от тухли и бетон беше престанала да бъде дом, сякаш някой напускаше завинаги мястото, където е бил роден… За пръв път научи за съществуването на подобно усещане от Белия лък. Преди много, много години… То било свойствено за душите на мъртвите в късия отрязък от време, преди да поемат по вечната Пътека на Смъртта. Или за живите, които скоро ще умрат…

Навлече дрехите си тихо и бързо, после напусна къщата. Преди това се завъртя в антрето и откри ключовете на една от колите, паркирани отвън.

Макар да изпитваше известни затруднения от лявото движение и невъзможността да разчита уличните знаци, той все пак успя да стигне до сърцето на Токио, блестящо и внушително със своите огромни реклами.