Читать «Черната вдовица» онлайн - страница 2

За съжаление, нападението в Тулуза не бе прецедент и се случи след множество предупредителни сигнали. Франция по това време бе обхваната от най-силната вълна от агресия срещу евреите след холокоста. Палеха се синагоги, рушаха се надгробни камъни, ограбваха се магазини, домове бяха поругавани и нашарвани със заплашителни надписи. Имаше общо над четири хиляди документирани атаки само за последната година. И всяка от тях — внимателно описана и разследвана от Хана и нейния екип в Центъра за изучаване на антисемитизма във Франция „Исак Вайнберг“.

Наречен на дядо ѝ по бащина линия, Центърът бе отворил врати десет години по-рано при засилена охрана. Вече бе най-уважаваната подобна институция във Франция, а Хана Вайнберг бе смятана за първия хроникьор на новата вълна от антисемитизъм. Нейните поддръжници я наричаха „воин на паметта“, жената, която не се спираше пред нищо, за да притиска страната да защити своето обсадено еврейско малцинство. Клеветниците ѝ обаче далеч не бяха толкова мили. Вследствие на това Хана отдавна бе престанала да чете написаното за нея в пресата и в жълтите сайтове.

Центърът „Вайнберг“ се намираше на Рю де Розие, Улицата на розите, най-видната в най-явния еврейски квартал. Апартаментът на Хана беше на ъгъла с Рю Паве. На звънеца ѝ пишеше Г-жа Бертран — една от малкото стъпки, които бе предприела, за да си подсигури безопасност. Живееше сама, заобиколена от предмети, завещани от три поколения в семейството ѝ, включително и скромна колекция от картини и няколкостотин броя старинни очила. Те бяха тайната ѝ страст. Хана бе на петдесет и пет, неомъжена и без деца. От време на време, когато успяваше да поразреди задълженията си, си позволяваше да има любовник. Ален Ламбер беше свръзката ѝ в Министерството на вътрешните работи. И понякога я даряваше с приятни емоции, особено в напрегнатия период от антиеврейски инциденти. Той звънна на Хана у дома след посещението на шефа му в Тулуза.

— Голям смелчага — подхвърли кисело тя. — Трябва да се срамува от себе си.

— Направихме каквото можахме.

— Не беше достатъчно.

— По-добре е в такива времена да не наливаме масло в огъня.

— Същото са казвали и през лятото на 1942-а.

— Да не прекаляваме с емоциите.

— Не ми оставяте друг избор, освен да направя изявление, Ален.

— Внимателно си подбери думите. Ние сме единствените, които стоим между вас и тях.

Хана затвори телефона. След това дръпна горното чекмедже на бюрото си и извади ключ — беше за вратата в дъното на коридора. Зад нея имаше детска стая. Стаята на Хана, застинала във времето. Легло с дантелен балдахин. Полици, пълни с плюшени животинки и играчки. Избеляла стара снимка на американски актьор красавец. А над невидимия в мрака френски провансалски скрин висеше картина на Винсент ван Гог. Маргьорит Гаше пред тоалетката си… Хана прокара пръсти по мазките от четката и се замисли за човека, който бе направил единствената реставрация на картината. Как би реагирал той в такива времена? Не, каза си тя и се усмихна. Това не е достатъчно.