Читать «Цилиндърът на ван Троф» онлайн - страница 7

Изглежда, че когато съм опаковал багажа си, преди да напуснем „Хелиос“, съм се почувствувал като пред поредната изследователска експедиция, този път в свят, който наистина не беше нов за нас, но можеше да се окаже също толкова непознат, колкото бяха и световете, отдалечени оттук на светлинни години. От него ни отделяха също години — не светлинни, измерващи разстоянието в пространството, а години, цели столетия разстояние във времето; както и да го вземеш, за нас това означаваше закъснение по отношение на онези, който бяха останали.

Помислих си: „Трябва да си водя бележки“, и посегнах към тетрадката. Не се знае какво още може да се случи и кое от всичко, което ставаше, щеше да се окаже важно. Не бива да се губят добрите навици, придобити в течение на години в чуждите светове. Сега тези навици са почти единственото, което е истински наше — и живот, и свят, — с тукашния свят могат да ни свързват само сантиментални чувства.

Мушнах бележника под якето си заедно с писалката, пъхната под подвързията му, и излязох в тесния коридор. Иззад открехнатата врата на съседното помещение долитаха гласове. Влязох.

Край дългата маса там седяха неколцина от нашите: Бен, Агга, Командора, Паво и още двама. Отпиваха от пластмасови чаши и отхапваха от нещо като големи бледожълти бучки захар. Още на вратата ме посрещна погледът на Командора — продължителен, прекалено продължителен поглед, сякаш искаше да ми внуши нещо или да ме предупреди за нещо, преди да кажа каквото и да е. С ъгъла на окото си забелязах още една особа. До стената стоеше ниско, хилаво човече с бледа кожа. Държеше ръцете си зад гърба. Погледнах го бегло и седнах до масата при другите. Той гледаше тъпо пред себе си, някак разсеяно, като че ли не виждаше никого; десният му крак, в мека обувка, с опряна на пода пета, почукваше ритмично. Това издаваше неговото нетърпение или може би психическо напрежение.

Разположих се точно срещу Командора. Той седеше с лице към вратата, отдясно и малко по-напред от онзи. Забелязах, че Командора пак задържа за миг погледа си върху лицето ми.

— Хапни нещо — рече и посочи с глава към продоволствените автомати зад себе си.

Приближих се до тях, напълних чашата с някаква бяла течност, извадих от камерата чинийка с две парченца от същата жълта субстанция и се върнах на мястото си. Човечето до стената тупаше с крак все по-припряно и по-ситно.