Читать «Цикъл „Просъници“» онлайн - страница 3
Еди Маринов
себе си отдава
слуга на смъртта става
така се пренася
отдава света си
на злото
едното
желание
без знание
за смърт…
Смърт
плът
разчленена
червена
ръка
глава
и малко черва
премазани
с кал омазани
стенещи
викащи
искащи
жадуващи
за меч
за още сеч
за милост
за жалост
за своя вечен екстаз — да умрат…
А аз
в този час
гледам
бледен
изотгоре
тези хора
и се смея
слюнки лея
и се забавлявам
и приятно ми става
да виждам
как се ражда
ЧОВЕК
във смъртта
във калта
как се изправя
и нов става —
умен
разумен
добър, работлив
деен, красив
съзидател
на живота писател…
но той е един на сто…
защо е така Боже, защо?
Просъница ХІІ
Безсилен
за пореден път спирам
умирам
но после ставам
и продължавам
борбата
със съдбата
с меча в ръка
сам на света
срещу морето
което
вече
също е меч
бич
на онзи гад
непознат
на злото
окото
изълнено
препълнено
с мъка
разлъка
борба
лъжа
свобода
и една мечта…
Да изплуваш
без да можеш да плуваш
бряг да откриеш
и там да се скриеш
корабът на надеждата да пори вълните
без да го удрят на боговете мълниите
да стигне до онзи нов свят
непознат
от другата страна на земята
който е вътре в главата
нереален
но кристален
чист, непорочен
да бъдеш във него заточен…
Но не-
не ще
и няма никога да бъде
ти завинаги си принуден
тук да останеш
като другите да станеш
в безсилиено си утеха да намираш
да потъваш без да спираш
докато накрая не стигнеш при нея
вълшебната фея
която там
но ням
те изпраща
но без билет за връщане
добрата
горката
обречена
в черно облечена
на безсмъртие
без милосърдие
без възможен изход оттук
оставаща вечно в този свят на законите му напук
за другите всесилна
за себе си безсилна
жена
с коса —
смъртта…
Просъница ХІІІ
Край
но без рай
раздяла
като хала
дири
без мира
парченца
с краченца
от душата
някогашната
да открие
и със своя покров да покрие…
Нощ
с огромна мощ
настава
завладява
звездици
частици
мрак
как
към очите
добрите
пълзят
сълзят
и превземат
сърцето ми вземат
изтръгват
и после си тръгват
като теб
но не след
а преди
дни
години
не сега
а във вечността…
Част
в огромната паст
на забравата
на далечината
на сълзите
в очите
на времето
от бремето
на раната
голямата
от мене
извратено
неопределено
жестоко
без посока
грубо
лудо
губя…
А никога
някога
в друго време
и друга вселена
ти
си
ти
и аз
съм аз
и така и досега…
А тук —
е, мен все още ме има — на света напук…
Просъница ХІV
Съзнание
без знание
дирещо
търсещо
провокиращо
намиращо
слуз
гнус
с тетанус
мислещо
светещо
едно
същество —
човек…
Няма
да излезе от своята яма —
съзнание
без знание
бледа
гледа
душата
едната
напред
еони наред
и нещо
не, нищо
вече видяното вижда
и се ненавижда
старо открива
а всичко покрива
едната —
жената
с косата —
смъртта…
И нови
с бъдещите си покрови
се раждат
идеи прераждат
будят
лудите
въвеждат
повеждат
ума
мисълта
сърцето
детето
у всеки…
Защо
всичко
е едно
преходно —
раждане
умиране
любов
покров
омраза
зараза
добро
зло —
всичко това е човек —
дори и веднъж на век…
А всичко отминава
но все пак остава
и се повтаря —
кръгът се затваря:
ти си оставаш човек…
замира гласът ти като ек…
но отеква отново — след някой и друг век…
Просъница ХV
Прелом
без погром
без революция
дори без еволюция
нито мирен
нито размирен
плавен
забавен
преживях
успях
оцелях…
Една
мечта
великолепна
достолепна
тайна
омайна
вечна
досега тъй далечна
задигнах
докоснах
постигнах…
