Читать «Цикъл „Просъници“» онлайн - страница 2
Еди Маринов
извратен
с парченца
оченца
мрак
враг
кудкудяк
обременен
изроден
като сина на бога възкресен
от мен
а аз
в същия час —
сломен
променен
от мечти и радости пречистен
със зло, лъжа и пошлост надарен…
така започвам следващия ден…
Просъница VІІ
Стрес
прогрес
повторение
мъчение
развитие
без покритие
живот
без кивот
смях
вече без грях
път
без смут
страдание
без знание
спасение
без успокоение…
най-накрая
стигнах до края
и повече няма
да съм в адската яма
голяма…
Успех
без релеф,
без граници,
без обеци,
без остатък
без всякакъв придатък
еуфория
вече е история
край…
Ново начало
заспало
отдавна умряло
започва отново
готово
за доброто
и злото
за красивото
и сивото
за минало и предстоящо —
стоящо
чака
там долу в мрака
да бъде събудено…
За до го стигна
без да мигна
минавам
себе си отдавам
през свят
нов, непознат,
по странен път
през таен кът
на душата
горката
и умирам…
И чак после себе си отново там откривам…
Просъница VІІІ
Кръв
стръв
още
нощи
тъмнина
празнота
тишина
грознота
миг
вик
дръж
онзи мъж
хвани го
подгони го
убиец…
Хващам
обръщам
ритам
чак после питам
защо
уби това същество
то
беше едно към едно
с теб —
беше човек…
Око
за око,
зъб
за зъб
той ми отвръща
гръб ми обръща
побягва пак,
но пада възнак…
Проглеждам
надолу поглеждам
към мойта ръка
и мъка
душата
добрата
обзема,
дявол да го вземе
защо
убих това същество
то
бе едно към едно
с мене —
човек…
нима това е началото на новия век?
Просъница ІХ
В страх
и грях
живея
старея
опитвам да пея
по малко се смея
с надежда
поглеждам
света
след нощта
тя тлее —
че пак ще изгрее
новият ден
необременен
променен
все още неизвретен
през доброто в очите ми изкривен…
По-късно
лъсва
истината —
едната —
че той
не е мой,
че вместо добро
гради се от зло,
че вместо красота
в него властва разрухата
на душите
на очите
на плътта
на мисълта
но
има едно
което
събужда пак детето
и го крепи
въпреки
всичко
да не стане зъл чичко
като другите —
лудите,
дето се будите
и със света се променяте
облика си сменяте
сърцата си отдавате
и на Дявола слуги с делата се ставате…
А тя
е мисълта
за любовта
за песента
за добротата
за красотата
за чистотата
за душата
едната
и истинската
същност
която сме всъщност —
ЧОВЕК…
дано наистина да сме такива…
Просъница X
Страхлив
плашлив
кирлив
миризлив
отдавам
готов съм да давам
подавам
глава навън
и дръъъън…
Светът
на поредния си кръстопът
я отнася
и я принася
в жертва
на това
на този
на онзи
на някой
който чака
в мрака
плячка
за своята месомелачка
за плът
по средата на житейския път
за ум
като вампир-таласъм
за души —
и ги трепе като мухи…
А кой
е той —
мой
и твой
господар
с делата си у принасяме дар —
сатаната
жената
вечната
едната
мъжът
тръгнал на път
и стигнал кръстопът
богът
насочил своя прът
и мятащ светкавици…
Но не —
по-добре
да остана дете
и да се крия
себе си да открия
и тогава да видя свят
да покажа своя врат
пред врага непознат
и познаван
но без да отдавам
като себе си запазвам
и оставам
човека
навеки
търсещ пътека
по която да бяга
и да избяга
от реалността
от неизвестността
от радостта
и скръбта,
както и от смъртта…
Той е такъв, какъвто е,
но винаги ще остане по малко дете…
Просъница ХІ
Пън
звън
брадва
се радва
на своята стръв —
човешка кръв —
облива
покрива
цяло поле
сред него ходи дете
и телата
по земята
обира
събира
ограбва
и се радва
без да разбира
че и то така умира
