Читать «Цикъл „Депресия“» онлайн
Еди Маринов
Еди Маринов
Цикъл „Депресия“
Кърт
Идва ми да пиша, да говоря, да крещя,
пространството около мен е вечност,
искам да го счупя, да го разруша,
придавайки му мъничко човечност.
Отново в безизходица изпаднал,
обзет от чувства чужди в самотата,
от своя замък-блян пропаднах,
разбивайки му със глава стената.
Умрял, аз продължавам апатично да живея,
умирам търсейки безкрайния живот
и вече всичко пропилял, аз пак пилея
и пълня своя мъничък кивот.
Не искам да умирам, искам да съм смърт,
не знам с живота що да сторя, без да го убия,
желая да съм птица, а съм само кърт
и вечно под мечтаното небе земята рия…
Гаврош
Щастие, огряло всяко лице,
красота, доброта — като у малко дете,
невинен поглед, нежна дума,
природен повик, излекувана чума.
Красиви хора в красив свят,
ден след ден красиви стоят,
щастливи пътища, щастливи съдби,
щастливи риби в щастливи води.
И всяко решение взето е вярно,
балансът направен показва сумарно,
че всичко е хубаво, всичко е дар —
прекрасен живот без господар.
А аз — беден Гаврош, стоя си отвънка
и знам — у мен има липсваща брънка.
Трябва да съм част от това, да го имам.
А само през стъклото го гледам… като на кино…
Маска
Крия се зад маска, маската съм аз…
Да живеш, неоткривайки любов,
Да обичаш, ненамирайки живот —
Това е маскенбал… Всеки във живота си потъва…
Приемам роли, мислейки за вечността,
Умирам все, отдавайки си самоличността,
Живея, взел живот все тъй назаем,
Кога ли ще платя за него сигурния наем?
Е, 30 сребърници във съсухрена ръка,
Каква цена съотносима със всевечността —
Да не живееш, никога да не изпиташ страст…
Май всеки крие се зад маска… Маската съм аз…
Там
Там, където свършва света,
там, където няма имена,
там, където умира смъртта,
там, където живее вечността.
Натам съм тръгнал, там отивам,
натам бързам, вървя и не спирам,
натам се раждам, живея, умирам,
натам спя, будя се, падам и ставам.
А там — какво и кой ли ме чака?
А там — непознат нов свят или родната стряха?
А там — начало, среда или край?
А там — ад, чистилище или може би рай?
Бленувам там, оставам тук,
търся там, но все намирам тук,
отдавам себе си на там, но ме отнема тук,
но продължавам да вървя натам — напук!
Слана
Навън вече е пролет, светът оживя —
изпълни се с толкова много красиви неща
и толкова топло е това събуждане от съня.
А мен… мен ме попари слана.
Стоя пак затворен във своя свят странен,
и гледам навънка щастливи лица,
любовни, приятелски, за същото жадни.
А мен… мен ме попари слана.
И толкова пусто е в моята стая,
щастливо изглежда дори бялата стена,
дори и предметите своята радост мечтаят.
А мен… мен ме попари слана.
Излизам навън, играя своята весела роля
и аз искам място във тази щастлива игра,
усмихвам се, смея се, щастлувам на воля.
Но вътре… вътре в мен пари слана…
Ням
Погълнат бях от желание
да уча, да разбирам, да мисля,
отварях, четях и прониквах във книги стари, дебели,
опитвайки нещата в тях с ума си да смеля,
чрез тях нещо ново да измисля,
да дам на всички мойто знание…
Затворих се в себе си,
отворих душата си пред мене самия,
потъвах все по-навътре в своята индивидуалност,
загубих вкуса към живота, мелодията — онази тоналност
