Читать «Цалувка на Македония» онлайн
Иван Вазов
Иван Вазов
Цалувка на Македония
Елисавета Александровна Вронцова остави перото, което скърбуца по лазурно-гладката хартия около половин час, облегна се с въздишка на креслото си, като фърли разсеян поглед върху скъпите картини на срещната стена на кокетната й стая, чиито прозорци гледаха в Сергиевска улица, в Петербург. После зе с аристократически малката си бяла ръка писмото от масичката си, претрупана с изящни дреболии и бронзови статуйки, и зачете с полуглас онова, което беше писала.
„Драги Саша,
Това е третото ми писмо, с което искам отговор от тебе. Де се дяна, драги Саша? Защо се умълча? Или пък не си в Цариград? Но ти тръгна за там, а от Белград ми даже прати и адреса си… Какво да мисля? Какво да предполагам за твоето мълчание?… Довчера аз си го обяснявах с това, че си погълнат от куп нови впечатления в очарователната столица на Босфора, че си занят с тичане по събиране сведения или в писане кореспонденциите си…“
Тя прекъсна да чете, остави писмото пак с въздишка. По хубавото й лице мина пак мъгла. Тя стана и заходи нервно по стаята.
— Не — каза тя, — това не може да бъде; той все би намерил няколко минути свободно време да ми надращи поне два-три реда, да се обади. И в редакцията, дето три пъти ходих да питам, и там нямат никаква вест от него, и там се очудват от мълчанието му!
И Елисавета Александровна в силна тревога се питаше хилядния път какво значеше това мълчание на младия й мъж, тъй любящ досега, тъй нежен и внимателен.
Понякога й дохождаха — а това фана да става често — мрачни мисли и предположения: не е ли го увлякла магията на погледите на някоя от тия цариградски жени, за опасната хубост на които тъй много бе слушала? Не е ли смутено сърцето му от зловещи за нейното щастие вълнения? Тия южни небеса, тия разкошни брегове на Босфора крият такива упоителни коварства за сърца горещи, за въображение живо и романтично, като Сашовото!
И дойдоха й пак на ума думите, които й каза шеговито княгиня Строгонова миналата събота в Михайловския театър: „Как, Елисавета Александровна? Не си получила още писмо от Александра Василивича? Поздравлявам те тогава: ти си намерила съперница в някоя черноока константинополска сирена! Аз знам сантименталната натура на Александра Василивича: буен, с пориви горещи за всичко високо или прекрасно… Той е кореспондент по звание, а поет по призвание… А поетите са несигурни съпрузи!“… И княгинята се смя с глас за тая си жестока духовитост, без да иска да знае какво будеха в нейното сърце тия загатвания. Нея нощ тя, Елисавета Александровна, не спа, мъчена от кошмари…
— А може би, възможно е — мислеше си тя — тая дъдрива Строгонова да има малко право: Саша е действително увлекающа се природа… неспособен да противостои на поривите на сърцето си… Той тъй я люби, тъй я обожава, с такава парлива тъга се раздели от нея, такава пламенна страст дишаше последното му писмо от Белград!… Но там, тоя босфорски небосклон е тъй поетически, тия лазурни вълни и небеса и прелестта на природата и на жената са тъй съблазнителни и неотразими за горещи глави, като Сашовата!… Боже, боже! Двайсет деня да ми не пише! Нито една думица от него!… Възможно ли е да съществува такова увлечение, което да застави една нежна и любяща душа да забрави всичко скъпо и драго на света?
