Читать «Хоризонти» онлайн - страница 45
Лоис Макмастър Бюджолд
Отвори очи ужасен, защото от хартията лумнаха пламъци точно там, където я бе съединил. Той ги заудря, за да ги изгаси.
Бар му помогна да почисти разлетелите се сажди.
— Днес никой няма рожден ден, Даг! Давай по-спокойно!
— Извинявам се, много се извинявам! Нямам представа как се случи.
— Така, така. — Аркади присви очи. Личеше, че не е изненадан. — Точно както си мислех. Влагаш много повече сили, отколкото са необходими, и се изтощаваш още в самото начало. Излишъкът, който бълваш, в този случай се превърна в топлина.
— Ама коляното на Ход не се подпали! — възрази Фаун, замисли се за секунда и добави: — И добре че не се подпали!
— Задачата тогава е била различна, а и живите същества поемат част от същността, докато обикновените предмети не могат. Няма някакъв специален трик, за да избегнеш нежеланите странични ефекти като гадене и студени тръпки. Това е резултат от ефикасността на работата ни. Не използвай същността за нищо, което може да бъде излекувано с ръце или от друг лечител, бъди по-умерен, защото не се знае кога ще се появи следващият пациент, и никога не влагай повече сили от необходимото. Не само за да не се изразходваш, а и защото е по-елегантно. — Аркади изрече последната дума с истинска обич.
Даг се почеса по тила, без да крие съмнението си.
Бар се изкиска.
— Даг не знае какво означава думата „елегантно“.
Фаун настръхна и отвори уста, готова да защити съпруга си, но Даг не й даде тази възможност.
— Упражнения за заслоняване. Кажи ми, Ремо, когато с Бар правихте последните… Май беше преди сватбата на Уит и Бери, нали?
Ремо погледна кисело партньора си.
— Да. — Едва се сдържа да не добави: „Много добре знаеш кога, Даг!“. Очевидно обаче бившият му капитан го бе отучил да подхвърля подобни забележки.
— Имате половин час. Идете при езерото. Там никой няма да ви пречи да се съсредоточите.
Ремо се изправи послушно, погледна злобно Бар и му махна да тръгват. Бар изръмжа и го последва, но не се сдържа и хвърли последен любопитен поглед през рамо.
В стаята стана значително по-спокойно.
Аркади не каза и дума, само изви сребърните си вежди. Допи си чая, тупна чашата на масата и отчупи дръжката й с пръсти.
— Ох! — ахна Фаун и веднага стисна устни. Погледна към вратата, откъдето бяха излезли младежите, след това сплете пръсти в скута си и сякаш се смали още повече.
Аркади побутна чашата и дръжката към Даг.
— Пробвай пак. Не се опитвай да обхванеш цялата чаша, нито дори цялата дръжка, просто ги запази в представите си. Мисли за повърхността. Същевременно остави мускулите да свършат основната работа. Събери частите заедно… — Млъкна и по бузите му избиха червени петна. — Ами…
— Фаун, трябва да ми помогнеш — каза Даг.
Тя кимна, хвана с два пръста две малки отчупени парченца, остави ги пред Даг, взе чашата и дръжката и ги вдигна пред очите му.
— Също като купата, нали? — Трапчинката й намигна, сякаш му казваше: „Ще се справиш“.
— Да. — Даг погледна предизвикателно Аркади, но лечителят мълчеше. „Повърхности, така ли?“ Даг затвори очи и протегна ръката си с куката, за да докосне същността на дръжката и чашата. Печената глина имаше по-груб глас в сравнение с острото жужене на стъклената купа — приличаше на тихо ръмжене. Тъй като бе счупена само преди секунди, вибрациите все още се усещаха, въпреки че глината бе много по-инертна от прекъснатите кръвоносни съдове, които му се бе случвало да оправя. Задачата нямаше да е от най-трудните. Двете парченца се вдигнаха във въздуха и затърсиха местата си. Залепи се първо едното, а след миг и второто. Спойката ставаше все по-фина и…