Читать «Хладнокръвно» онлайн - страница 226

— Обявявам този човек за мъртъв.

Погребална кола, блестящите и фарове, посипани с дъждовни капки, влезе в склада и тялото, поставено на носилка и обвито с одеяло, беше настанено в колата, която изчезна в нощта.

Загледан след колата, Рой Чърч поклати глава:

— Никога не бих повярвал, че той има кураж. Че ще го приеме по този начин. Смятах го за страхливец.

Човекът, към когото Рой се обърна — друг детектив, — каза:

— О, Рой. Той беше мерзавец. Подъл мръсник! Заслужаваше си го!

Чърч замислено продължаваше да поклаща глава.

Докато чакаха втората екзекуция, един репортер и един пазач разговаряха. Репортерът каза:

— Това първото ви обесване ли е?

— Не, видях Лии Андрюс.

— А това е моето първо.

— Ъхъ. Как ви се харесва?

Репортерът сви устни.

— Никой от редакцията не искаше да поеме това задължение. И аз не исках. Но не беше толкова лошо, колкото си мислех. Също като скок от трамплин. Само че с въже на шията.

— Те не усещат нищо. Увисват, озъбват се и край. Нищо не усещат.

— Сигурен ли сте? Бях съвсем близо. Чувах го как се бори за въздух.

— Ъхъ, но не усеща нищо. Нямаше да е човечно, ако усещаше.

— Предполагам, че им дават да се нагълтат с хапчета. С успокоителни хапчета.

— А, не. Това е против правилата. Ето го и Смит.

— О, не знаех, че с такова човече.

— Да, дребничък е. Но и тарантулата е малка.

Щом го доведоха в склада, Смит позна стария си враг Дюи; спря да дъвче дъвката, усмихна се и му смигна — оживен и доволен. Но когато директорът го запита има ли да каже нещо, изражението му стана сериозно. Чувствителните му очи бавно се плъзнаха по лицата на присъстващите, отклониха се към потъналия в сянка палач, после се сведоха към окованите му ръце. Той погледна зацапаните си с мастило и боя пръсти, защото последните три години в Галерията беше прекарал в рисуване на автопортрети и портрети на децата на затворници, които му даваха снимки на рядко вижданото си потомство.

— Според мен — каза той — да се отнема животът на човека по този начин, е отвратително. Аз съм против смъртното наказание — и морално, и юридически. Може би бих могъл нещо да допринеса… нещо… — Той се запъна, стеснение сви гласа му, превърна го в шепот: — Няма смисъл да се извинявам за това, което извърших. Дори е неуместно. Но аз моля за извинение.

Стъпки, примка, превръзка на очите, но преди да му вържат кърпата, затворникът изплю дъвката си в протегнатата ръка на свещеника. Дюи затвори очи; държа ги затворени, докато чу глухия пукот, което означава пречупен от въжето врат. Като по-голямата част американски блюстители на закона Дюи е уверен, че смъртното наказание е мярка, която възпира тежките престъпления. Той считаше, че Пери и Дик напълно заслужават това наказание. Първата екзекуция го остави равнодушен — той нямаше никакво отношение към Хикок, който му се струваше „мошеник на дребно, празен и незначителен“.

Но Смит, макар че беше истинският убиец, събуди у него други чувства, защото притежаваше едно нещо — атмосфера на прокудено животно, самотно, ранено създание, — което детективът не можеше да пренебрегне. Спомни си първата си среща с Пери при разпита в полицията в Лас Вегас — недоразвитото момче мъж, седнало на металическия стол, неговите малки, обути в ботинки крака едва докосват пода. И когато сега отвори очи, Дюи пак ги видя — същите детски крака, провиснали, леко да се полюляват.