Читать «Хладнокръвна ярост» онлайн - страница 249

— Струва ти се, че наказанието трябва да е по-голямо?

— Да. Той трябва да страда. — Отново се извърна към мен. — И вие трябва да бъдете там, нали? На процеса.

Кимнах.

— Това е нещо, без което спокойно бих минал.

— Добре. То е за добро. Просто не… Какво кара някой да… — Поклати глава. Погледна към небето. Замачка ръце. По-силно и по-бързо.

Попитах:

— За какво мислиш?

— За оная. За Урсула. Левин ми каза, че била изписана от болницата и се върнала в Бостън. При семейството си. Някак си е странно човек като нея да си има семейство, да има нужда от някого. Мислех я за всемогъща, можеща всичко, нещо като жена дракон. — Раздели ръце и ги избърса в тревата. — Снощи се обади на майка. Или майка й се обади, не знам. Когато влязох, майка говореше с нея по телефона. Още щом чух да й споменава името, излязох от стаята и отидох долу в кафенето.

— Това притеснява ли те? Това, че разговарят.

— Не знам какво може да предложи на майка, след като и тя самата е била жертва.

— Може би нищо — предположих.

Тя рязко вдигна поглед към мен.

— Какво означава това?

— След като вече не са терапевт и пациент, това не означава, че трябва да прекратят контактите си.

— А какъв е смисълът от тях?

— Приятелство.

— Приятелство?

— Това притеснява ли те?

— Н-не… Не знам… Да, тя още ми е неприятна. Освен това според мен тя е виновна за това, което се случи. Макар че и тя пострада. Тя беше лекар на майка. Трябваше да я предпази… но това не е честно, нали? Тя се оказа жертва също като майка.

— Не е важно. Ти чувстваш нещата така. И ти трябва да се справяш с това, което чувстваш.

— С много неща трябва да се справям — въздъхна тя.

— Но и много време имаш.

Тя се извърна пак към водата.

— Толкова са малки. Да не повярваш, че могат да…

Бръкна в купата, взе малко храна и отново я хвърли във водата.

— Снощи наминах през „Халбата“. Да занеса на Дон някои негови неща от къщи. Много хора имаше. Той беше зает с клиентелата и не ме забеляза. Аз пък не го изчаках, просто оставих нещата и си тръгнах… — Свиване на раменете.

— Не се опитвай да свършиш всички неща наведнъж — казах аз.

— Да, точно това искам да направя. Да уредя всичко и да започна наново оттам. Да уредя него — гадината. Не е справедливо да прекара остатъка от живота си в някоя чистичка болница. Та майка и той са кажи-речи в една и съща ситуация. Това не е ли абсурд?

— Той ще стои там цял живот. А майка ти ще излезе.

— Дано.

— Ще излезе.

— И пак не ми изглежда честно. Трябва да е някак си по-… завършено. Правосъдие — и точка. Както стана с Маклоски. Да гние в ада дано! Майло разбра ли кой го е направил? Предложението ми да платя за защитата му все още е в сила.

— Полицията не можа да разкрие случая — отвърнах. — И едва ли някога ще успее.

— И правилно — забеляза тя. — За какво да си губят времето.

Тя хвърли още малко храна на рибите и изтупа ръце една в друга. Отново започна да ги мачка. С напрегнато тяло. Потърквайки накрая вежда, дълбоко въздъхна.

Чаках.

— Всеки ден летя дотам, за да я видя — каза тя накрая. — И непрекъснато се питам защо е там, защо трябва да преминава през всичко това? Защо един човек, който не е направил нищо лошо през живота си, трябва да става жертва на две гадини едно след друго? Ако има Бог, защо е наредил нещата така?