Читать «Хладнокръвна ярост» онлайн - страница 247

— Мадлен… няма нищо… общо с…

— Дори и да има, нас това не ни интересува, сър. Просто се опитваме да съберем цялата картинка.

— Тя… не е.

— Прекрасно — каза Майло. — Както кажете. Вие сам сте страшилището на крайните квартали.

Усмивката на Дъчи бе изненадващо бърза и широка.

— Били. Хлапето. Какво… още искате… да знаете?

— Какво направихте, за да примамите Маклоски навън? — попита Майло. — Използвахте сина му ли?

Усмивката на Дъчи потрепна и изчезна като слаб радиосигнал.

— Нечестно. Но друг… начин нямаше.

— Кой го извика? Ноел или Мелиса?

— Не. — Треперене. — Не. Не, не. Кълна… се.

— Спокойно, спокойно. Вярвам ви.

Мина известно време, преди лицето на Дъчи да се успокои отново.

— И така, кой извика Маклоски? — попита Майло. — Със сигурност не сте били вие.

— Приятели.

— Какво са му казали приятелите?

— Синът. В беда. Помогни. — Пауза за поемане на дъх. — Ба… щино… сърце. Връзки.

Дъчи направи едно разкъсващо, бавно, теглещо движение с ръка.

— Откъде знаехте, че той ще повярва?

— Не… знаехме. По… кер.

— Значи сте го измъкнали оттам с историята за сина му. И после приятелите ви са го сгазили.

— Не. — Сочейки колосания си нагръдник. — Аз.

— Вие можете ли още да карате?

— Поня… кога.

— Аха.

— Ин. Ди. Пет… стотин. — Неподправено весело изражение на пергаментовото лице.

— Вие и Парнели, а?

Скърцащ смях.

— Май ще бъде глупаво да питам защо.

Тържествено поклащане на главата.

— Не.

Мълчание.

Дъчи се усмихна и успя отново да сложи ръка на нагръдника си.

— Питайте.

Майло завъртя очи към тавана.

Казах:

— Защо го направихте, господин Дъчи?

Той се изправи, залитна, но махна с ръка да не му помагаме. Минаха цели пет минути, преди да успее да застане съвсем прав. Знам със сигурност, защото бях вперил поглед в секундарника на часовника си. Още пет, докато се добере до металната конструкция и се облегне тържествуващо на нея.

Тържество, преминаващо границите на физическото понятие.

— Има… причина — отвърна накрая той. — Това е… моя работа.

38.

— Толкова са мънички — каза тя. — Ще оцелеят ли?

— Това са оцелелите — отвърнах. — Номерът е да храниш добре големите, за да не ядат малките.

— А как успяхте да ги развъдите?

— Нищо не съм правил. То просто стана.

— Но сигурно все пак нещо сте направили. За да стане.

— Осигурих водата.

Тя се усмихна.

Бяхме до ръба на басейна. Въздухът бе спокоен и водопадът шумеше тихо. Голите й крака бяха подвити под полата, а ръцете й галеха тревата.

— Харесва ми. Може ли винаги да говорим тук?

— Разбира се.

— Толкова е спокойно — въздъхна тя.

Ръцете й оставиха тревата и започнаха да се мачкат една друга.

— Как е тя? — попитах.

— Добре. Май. Непрекъснато очаквам нещо да… не знам… Може би да се пречупи. Да започне да крещи и да губи самоконтрол. Изглежда прекалено добре.

— Това безпокои ли те?

— В известен смисъл. Но май това, което ме безпокои истински, е, че тя не знае. Не знае какво е станало. Искам да кажа… тя казва, че е припаднала и се е събудила в болницата, но…

— Но какво?

— Може би тя просто се опитва да ме предпази. Или себе си. Да го изгони от паметта си. Да го потисне.