Читать «Хладнокръвна ярост» онлайн - страница 238

— Доста лош план за точен човек като теб. И след като си оставил ланд ровъра горе, как после си се върнал до Сан Лабрадор?

— Охо — с подигравателно учудване забеляза той, — нашето момче показва зачатък на рационално мислене. Да, прав си, наистина имах помощник. Едно мексиканче, по-рано работеше тук при мен, на ранчото. Когато имахме повече коне. Когато жена ми обичаше да язди. — Към Урсула: — Спомняш ли си Клеофаис, скъпа?

Урсула отново стисна очи. Изпод клепачите й потекоха сълзи.

Габни продължи:

— Този Клеофаис — какво име само, а — беше едър и груб тип. Не че имаше нещо в главата. Беше си просто едно двукрако товарно животно. Бях започнал да се чудя дали да не го уволня — бяха останали само няколко коня, нямаше смисъл да харча пари, обаче прехвърлянето на госпожа Рамп представляваше за него един последен шанс да бъде полезен. Той ме закара до Пасадина, остави ме там, после се върна с ровъра до язовира и зачака. Именно той бутна ролса във водата. Обаче не бе преценил точно, не бе предвидил, че отдолу ще има козирка или какво беше там.

— Всеки би допуснал такава грешка.

— Не и ако внимава.

— Защо имам чувството — попитах, — че в бъдеще подобни грешки не го очакват?

— Защо, наистина. — Преувеличено невинен израз на лицето.

Урсула изстена.

Габни насочи поглед към нея:

— О-о, престани. Спести ми драматичните си изпълнения. Никога не си го харесвала — непрекъснато му викаше тъпа „мокра гърбина“, все ме врънкаше да се отървем от него. Ето че пак стана на твоето.

Урсула немощно поклати глава и се отпусна на стола.

Попитах:

— След като се отървахте от ролса, къде закара госпожа Рамп?

— На разходка с панорамни изгледи. Прехвърлихме Анджелис Крест Форест и по заобиколни пътища дойдохме тук, в ранчото.

— И защо избра язовира? — отново попитах аз.

— Забутано място е, сравнително близо до клиниката и в същото време отдалечено — никой не ходи там. Знам го, защото бях ходил няколко пъти преди това. Да продавам конете, които жена ми вече не искаше да язди.

— Само заради това ли?

— Че заради какво още?

— Ами — подзех аз, — готов съм да се обзаложа, че ти си проучил клиничните бележки на жена ти и си разбрал, че госпожа Рамп не обича водни пространства.

Той се усмихна.

Продължих:

— Разбирам, че колата е трябвало да има затъмнени стъкла. Но не е ли било малко рисковано да се използва толкова набиваща се на очи кола? Някой може да я забележи.

— Е, и ако я забележи, какво ще види? Кола, която като се проследи, ще заведе полицията до нея. Точно както и стана… Щяха да предположат, че психичноболна жена е минала по този път и или е катастрофирала, или се е самоубила. И точно така стана.

— Вярно — отвърнах, опитвайки се да си придам вид на замислен човек.

— Всичко беше взето под внимание, Делауер. Ако Клеофаис бе докладвал, че е забелязан, щяхме да отидем на друго място. Бях набелязал няколко. Но дори и полицията да ме спреше, което бе малко вероятно, пак нямаше да се безпокоя. Щях да им обясня, че съм психотерапевт, който кара пациентка, припаднала след пристъп на страх, и щях да подкрепя твърдението си с необходимите документи. Самите факти щяха да подкрепят твърдението ми. И ако дойдеше в съзнание, самата тя щеше да ме подкрепи, защото само това щеше да помни. Не е ли елегантно?