Читать «Хермина» онлайн - страница 4

— Капна добитъка… капна…

Друг път пак слезе, дойде до едно от задните колела, започна да го почуква и си говореше:

Ето че и колелото се разхлопа. Шината ще излезе. Не върви днес и туй то… Не върви…

— Бай Василе — рекох, като се подигнах от каруцата, — карай право за село!

Той се качи, погледа ме, погледа, след туй се засмя и удари конете.

Сгуших се в яката на шинела, дадох гръб на вятъра и се помъчих да задремя. Някъде колата ме раздрусваше и аз отварях очи: виждах бай Василя замислен, понякога срещах усмихнатия му поглед. И пак задрямвах.

След час-два колата изведнъж спря и аз отворих очи.

— Ето паметника — каза бай Васил.

Обърнах се: оградата на паметника беше на няколко крачки.

— Чакай, аз ще сляза — рекох.

Влязох в оградата и най-напред се спрях пред паметника. На овална порцеланова плочка стоеше фотография на младо момиче. Хубави, светли коси, които трябва да са били руси, падаха на една страна и почти закриваха челото. Очите й бяха големи, бистри, а усмивката… каква доверчива, радостна усмивка! Отдолу с едри букви пишеше: Хермина Вайнер. И още нещо друго.

После се обърнах и погледнах: току пред паметника, на един ред, лежаха седем гроба на седем руски офицери. Спрях се пред всеки един. На кръста на всекиго беше написано името на падналия, полкът му, мястото, дето е бил убит, датата. И под всичко туй, което аз не можах да запомня, стояха думите, незабравими завинаги: „Спи, верний син России!“

След мене вървеше бай Васил, спираше се, дето се спирах и аз. Но той като че с други очи гледаше и друго като че си мислеше. Чух го да мърмори:

— Хм… дохождали, пак дохождали. И тя е дохождала. Ей на цветето. Туй цвете сега е турено…

— Какво има? — попитах. — Кой е дохождал?

Той разгъна отчаяно ръце, в една от които държеше камшика, и каза:

— Какво има ли, ваша милост? Все същото, все същото! Жени нали са, все са едно!…

Не го разбрах и погледнах към паметника. Нататък погледна и бай Васил. От овалния портрет се усмихваше Хермина Вайнер.

— Тия казаци — продължи бай Васил, все тъй отчаян, — аз ги познавам. Не познавам всички, но двама от тях ги зная. Преди битката бяха в наше село, в къщата ми бяха. Млади хора, хубави хора, юнаци. Додоха и засвириха с хармоника. Събраха се момичетата на немците, и мойто момиче, и затанцуваха. Нашите момичета знаят да играят полка, от немците се учат. Свири хармониката и танцуват, танцуват, а ония махмузи — дзън, дзън, дзън… Цяла нощ. На сутринта се започна битката. На другия ден ги донесоха на носилка — убити. Хей, ваша милост. Не ми бяха деца, а в къщата ми огън падна. Донесоха и други и всичките ей на, тука ги погребаха. Оттогаз момичетата на немците и мойто момиче Неша дохождат тук през ден, през два и им носят цвете. Ей на, Неша пак е дохождала. Познавам цветето от градината…

Хермина Вайнер се усмихваше. Усмихваше се на мене, на думите на селянина, усмихваше се на седемте юнака, които лежаха под земята пред нея. По-тъмни ставаха облаците на небето и вятърът свиреше през дъските на оградата.