Читать «Хермина» онлайн - страница 2

Той се обърна и за въртя камшика, без да удари нито единия, нито другия кон.

— Тия немци — продължи той, — добри хора са, кротки хора. Само, как да ви кажа, не работят като нас. Той, немеца, сутрин ще стане, ще закуси с хляб и масло, ще попуши с лулата и хе, като подскочи слънце, ще иде на работа. Стане ли дванайсет часа, ще се наяде, ще почива и в два пак започва. Също като чиновници. А ний — нас ни дай да се борим с работата, като мечки. Леснина не търсим. И затъ, ако не се утрепим, както трябва, нито разбираме, че сме работили, нито хляба ни е сладък. Тъй сме ний българите…

Аз слушах и се усмихвах, но не казвах нищо. Това като че не се хареса на бай Василя, той ме поизгледа, усмихна се и пак започна:

— Тоя, Йоан Фернинандов, големият, дето го срещнахме, отива веднъж в Добрич и слиза в хотел „Зора“. Вечерта си отива в стаята, ляга си и, нали е тежък човек, кревата — прас! Счупва се. Ами, счупва се! Дохожда хотелиерът — ти, кай, ще ми платиш кревата. Как, казва Йоан Фернинандов, аз не съм ли пътник, аз не съм ли си платил?… Комендия!

Разбрах, че бай Васил ме залъгва, за да може да кара по-полека, обърнах се и погледнах настрани: ето го паметника. Дошли сме до него, без да усетим. Както винаги се случва, всичко изглеждаше не тъй, както се виждаше отдалеч: оградата беше много по-широка, самият паметник — много по-висок, от хубав, малко посивял камък. Не беше руски паметник, а гроб. Отпред на паметника се виждаше някаква фотография.

— Чий е тоя паметник, бай Василе?

— На едно момиче, на един немец. Уби се само. Отрови се.

— Отрови ли се! Но тук… и други гробове има.

— Те са нови. Там седем руски офицери са погребани. Тях скоро ги погребаха, през денеси, след битката.

— Но защо се отрови туй момиче?

— Защо. За нищо. А голяма афера беше то!

Той се обърна, настани се по-добре и като го видях как е доволен, че има нов повод да кара полека и да не мъчи кончетата си, дадох му цигара, запуших и аз.

— Голяма афера беше то! — започна бай Васил. — Оттогаз има-няма четири-пет години. Туй момиче беше на един немец. Тоя Йоан Фердинандов, дето го срещнахме, е богат, но онзи, бащата на момичето, беше още по-богат. Вайнер се казваше. Негова дъщеря беше, хубаво момиче, като капка. И добро — стар ли, млад ли срещне, ще го разприказва. И такова едно, как да кажа, види, да речем, слънцето като засяда, и ще каже: ай, че хубаво! Види кон или птиче и — ай, че хубаво! Имаме една баба Стояна, тя накрай селото живееше, бедна жена, тя хванала веднъж петела си, взела ножа и излязла на портата — ще го коли. Ето че иде същото туй момиче — Ирмина, тъй се казваше — и: не бива, казва, бабо, да го колиш. Я какъв е бял! Я какъв е хубав. Не бива, кай, не бива да го колиш. На ти един лев, ама няма да го колиш. Баба Стояна взема лева и пуща петела. На другия ден вижда, че иде момичето, хваща пак петела и грабва ножа. И пак откъртва един лев. Ами, такава е една вещица!… Хайде, Арап, хайде!

Та ще ви кажа, ваша милост, дохождат едно лято юнкери от Букурещ — нали тогаз румънско беше. Дохождат, ходят из къра, мерят, пишат — карти правят. Във всяко село имаше по пет-шест души. Тия, дето бяха у наше село, всички слязоха в чифлика на Вайнера. И Ирмина все с тях. Вечер се приберат, нахранят се, починат малко, след туй засвирят — и танцуват. По харман беше, ще се събудя, гледам, Кокошката подскочила, вече ще се съмне, а прозорците на Вайнера още светят — и танцуват, танцуват. Както и да е, отидоха си юнкерите, замина и Ирмина в Букурещ. После си доде, пак замина и пак се върна. Ама друго стана вече момичето: не приказва, не се смее. Ходи тъй, като пребито, или ще се спре и — мисли, мисли… и един ден зе, че се отрови…