Читать «Хелиополис» онлайн - страница 8

Корабите също бяха тук. Поради недостатъчната дълбочина на залива те не са могли да потънат както трябва и сега лежаха с ребрата си навън — огромни металически чудовища, завинаги приковани под тропическото слънце, осъдени да бъдат блъскани от вълните и разяждани от водата и солта.

Единият от тях, някакъв крайцер, бе забил нос на дъното, а кърмата му стърчеше към небето, ръждясала, с разкривен скелет и само дебелата валова ос продължаваше да се държи изправена напук на бомбите и ветровете.

Около него в апокалиптичен безпорядък бяха разхвърляни торпедоносци, катери, подводници, канонерки… Едно призрачно гробище, в което труповете още не бяха съвсем разложени.

— Професоре — рекох, — здраво са строили нашите славни деди, мир на праха им.

— Хм… Хм… — скептично отговори той.

— Или пък са произвеждали некачествени бомби — продължих аз.

— Затова пък ние можем да си направим по-качествени.

— Можем, но не желаем. Поумняхме, професоре.

Отговорът на моите дълбокомислени констатации бе ново изръмжаване.

— Слизаме ли? — попитах.

— Не, ще заобиколим докрай.

До пристанището имаше малка гара, също разрушена, но далеч не „изтрита от повърхността на морето“. От купищата сбърчен метал на локомотивите и корабите идваше слабо лъчение.

Това мъртво пристанище с гниещите в него съдове напомняше на ония странни уродливи скулптури, които правеха някога от отпадъчно желязо, парчета машини, консервни кутии, парцали и разтопен метал. От него вееше хладен, мистичен ужас. Пуснах мотора по-бързо.

По-нататък вече се проточваха широки, пусти пясъчни плажове, които се сливаха с голите възвишения. Вдясно беше океанът, тих, приветлив, а още по-далеч чакаше милата „Южна звезда“. При това стрелката на брояча падна на сто. След пристанището този пейзаж ми се стори образ на рая.

— Тук! — нареди професорът.

Обърнах кормилото.

Не, никой не стреля, не последва и експлозия. Плажът беше чудесен, човек би могъл дори да се поизкъпе в прозрачните му води, да се поизтегне на финия, макар и сив пясък. Той тъй ми напомняше родината, че гърлото ми пресъхна…

— Разтоварвай!

Първото нещо, което направихме, след като изтеглихте лодката, бе да влезем във връзка с „Южна звезда“. За моя изненада оттам долетя развълнуваният глас на капитана:

— Ало, мастери, вие ли сте? — Той почти ликуваше. — Живи? Аз чака, честна дума, чака! И нека, моля, мастери върнат скоро, защото матроси много страхуват.

Успокоих го, казах му, че „тук няма нищо страшно, честна дума, нали сам чува, че мастери са живи и здрави, и нека, моля, каже на матроси да не страхуват и непременно чакат, защото мастери скоро върнат. О кей?“

След този разговор ние пристъпихме към работа. Програмата ни беше тежка и ако искахме да я изпълним в набелязания срок, не трябваше да губим нито минута. Разтворихме картата, която отдавна знаехме наизуст. Една доста схематична карта, съставена преди много десетилетия от военните, които дойдоха тук, за да превърнат острова в мишена за своите бомби.