Читать «Хелиополис» онлайн - страница 10

И все пак… Това зловещо усещане, че около мен бушуват смъртоносни лъчи, от които ме разделят само два милиметра материя, че долу на пристанището лежат ония грамади мъртви параходи, че горе на платото е Градът, а аз вървя съвсем сам, ме държеше в състояние на психически автоматизъм.

Но аз продължавах да работя. Забивах сондата, взимах проби, изпомпвах въздух, записвах данните в тетрадката и крачех, крачех… И пак забивах сондата, и пак взимах проби, записвах, крачех, записвах…

— Как е, Алек?

Трепнах, обърнах се. Но това беше само неговият глас в шлемофона.

Мозъкът ми изведнъж се освободи от клещите, които го стягаха. По дяволите! Не съм сам. Ей го чичо Том, на два-три километра оттук, а докато той е с мен, нищо страшно няма.

— Отлично, професоре. Как е при вас? — отвърнах аз с възможно най-лекомислен тон.

— Всичко е наред. Нещо интересно?

— Преминах над две извънредно интензивни огнища, но никакви бомбени попадения наблизо. Съвсем ненормално явление.

— Същото срещнах и аз.

— И всички близо до морето.

— Да… И още нещо, Алек… — той замълча и после добави с нотки на гордост: — Открих растение.

— Нима?

— Да. Ще го видиш.

Растение! В тази невероятно отровена атмосфера!

Продължих пътя си, вече напълно успокоен, и сега цялото ми внимание беше погълнато от опитите. За съжаление в моите квадрати не можах да открия нито следа от растения, да не говорим пък за животни. Бомбите бяха унищожили докрай всичко, всичко. И затова, когато се срещнахме с чичо Том в квадрат 6, аз с нетърпеливо любопитство разгледах неговата находка.

Това беше един малък неправдоподобен, уродлив кактус, не по-голям от детски юмрук. Беше покрит с твърда като камък броня, която очевидно го защищаваше от гибелните лъчи.

— Виждаш ли, Димов, как животът сам си създава антибери? — каза той с назидателен тон. — А ти гледаше скептично на възможността да срещнем тук живи организми.

И като каза „Димов“, той набързо ми изнесе една от своите любими лекции за всемогъщия живот, който никой, па бил той и най-големият варварин, не може да унищожи докрай и който винаги, рано или късно, намира начин да пробие своя път към слънцето…

И докато говореше, аз си мислех за него, за този негър, който също се бе превърнал в своеобразен кактус на човешката порода, покрит с яка броня, способна да отбива всички удари на съдбата и сетне да си пробие път към слънцето. Мислех си за расовите преследвания, на които е бил подложен в Южната Държава, за робията в диамантените мини, за безсънните му нощи над книгите… Представях си неговото затворничество, бягството, емиграцията в Хонолулу, университета, където е учил вечер, пристанищата, където е работил денем. Сетне — конкурса, битката за влизането в института, първите му открития, професурата… И две десетилетия по-късно, след скромната ми публикация в Софийския бюлетин, поканата му да дойда при него…