Читать «Хеликония. Зима» онлайн - страница 42

Веднага й хрумна нещо.

— Хайде да се поразходим навън — предложи тя. — Пазачът излезе и няма да ни види.

Той я привлече към себе си за миг.

— Навън е студено.

Само едно леко повелително кимване на жената беше достатъчно и те тръгнаха заедно към вратата, озъртайки се притеснено към надвисналите горе площадки на стълбата. Но Одим се бе усамотил и някоя от жените в семейството сега му свиреше на бинадурия и му пееше за изоставените крепости в Кудж-Джувек, където затворени с коварство девойки пускаха бели ръкавици от бойниците в някой съдбоносен ден.

Капитан Фашналгид срита с тежък ботуш кучето, което явно имаше желание да ги последва. В любовните дела той беше решителен мъж. Хвана Бези за ръката и я поведе през настлания с плочи двор към портата, над която гореше маслена лампа.

Свиха надясно.

— Към църквата — отрони Бези.

Повече не продумаха, защото леденият вятър ги блъскаше в лицата, понесъл сковаващия дъх на полярните планини.

Покрай виещата се улица имаше две редици къпинови дръвчета, обронили немощно клони във вечната сянка на къщите, които се издигаха като каменна клисура над тях. Листата им шумоляха в студените повеи. По другата страна на улицата вървяха в колона увити до ушите войници с наведени глави, тропотът на ботушите им отекваше в стените. Всичко сякаш сивееше под тежко надвисналото небе.

В църквата беше светло. Събралото се паство кресливо пееше вечерния си псалм. Тъй като на тази църква й се носеше славата като сборище на донякъде разпуснати бохеми, Одим не прекрачваше прага й. Около външните й стени бяха подредени камъни колкото човешки бой — в памет на онези, чиито дни на този свят бяха отминали. Любовниците тихомълком се провряха между паметниците и се скриха на завет в една ниша. Бези обви с ръце врата на капитана.

Пошепнаха си малко, после той пъхна ръка под кожите и роклята й. Тя потрепери от хладното докосване. Когато отвърна със същото, той изръмжа, че ръката й е студена. Притиснаха се един до друг, усещаха телата си ту ледени, ту пламтящи. На Бези й хареса, че капитанът явно се наслаждаваше на преживяването и не бързаше. Толкова е лесно да се любиш, помисли си тя и промърмори в ухото му:

— Всичко е толкова просто…

Той само се долепи още по-плътно до нея.

Когато плътта им се сля, капитанът я повдигна и я опря в стената. Тя отметна глава върху грапавия камък и задъхано прошепна името му, което научи съвсем наскоро.

По-късно се облегнаха един до друг на стената и Фашналгид каза без излишно вълнение:

— Хубаво беше. Ти доволна ли си от своя господар?

— Защо питаш?

— Надявам се някой ден да си извоювам добро положение. Може би ще успея да те откупя, щом свърши това смутно време.

Бези се сгуши в прегръдката му, но не каза нищо. Животът в армията беше изпълнен с несигурност. Да стане собственост на капитана би било устремно падение спрямо сегашното й положение.

Той извади манерка от джоба на палтото си и я надигна за голяма глътка. Жената надуши острата миризма на алкохол и си помисли, че за щастие Одим няма навика да се налива така. Всички офицери са пияници…