Читать «Хайди и Клара» онлайн - страница 31

— Драги ми Йохи — не издържа най-после тя, — само ако знаех къде сте се обучавали, още днес щях да изпратя там всички болногледачки, които познавам, за да станат като вас. Как е възможно такова нещо?

Алпиецът Йохи се усмихна едва забележимо.

— Умението ми идва повече от опита, отколкото от обучението — обясни той и на лицето му падна тъмна сянка. От спомените му изникна страдалческият образ на един мъж, който също бе прикован към инвалиден стол — беше толкова осакатен, че едва движеше крайниците си. Това беше командирът на неговата рота. След един бой в Сицилия Йохи го намери ранен и го отнесе в лазарета. След като позакрепна, полковникът не можеше да понася около себе си никого другиго, освен стария си другар, и не го пусна да си отиде, докато смъртта не сложи край на страданията му. Йохи отново си спомни за този мъченик. Затова без колебание се посвети на новия си дълг — да се погрижи за болната Клара и да й създаде всички необходими удобства.

Небето над хижата бе толкова синьо и безоблачно, старите ели толкова могъщи, а далечните скали толкова блестящи, че изглеждаха за Клара като недействителни. Възхитена от необичайната гледка, тя не спираше да се оглежда на всички страни.

— О, Хайди, само да можех да се поразходя с теб, да обиколим хижата и да отидем под елите! — възкликна тя. — Само да можех да разгледам отблизо всичко, което познавам толкова добре от твоите разкази, макар че никога не съм го виждала!

Хайди напрегна всичките си сили и успя да раздвижи тежкия стол. Колелата се затъркаляха по сухата трева и скоро двете момичета стигнаха под старите ели. Клара никога не беше изпадала в такъв захлас. Поразиха я могъщите дървета с дълги, широки клони, които опираха у земята. Старата дама също занемя от възхищение. Никой не би могъл да каже кое е по-красиво в големите дървета, дали разкошните корони, или правите, здрави стъбла. Никой не знаеше откога стоят тук старите ели и откога короните им гледаха надолу към долината. Там хората идваха и си отиваха, всичко се променяше, само елите си оставаха същите.

След малко Хайди подкара инвалидния стол към обора на козичките. Щом стигнаха с Клара там, отвори широко вратата, за да може гостенката й да го разгледа. Всъщност в обора нямаше много за гледане, защото обитателите му не си бяха у дома. Клара се обърна към баба си и жално каза:

— О, бабо, само да можех да видя Белка и Галка, пък и всички други козички! Ако си тръгнем рано, както каза ти, няма да мога да видя нито една козичка. Знаеш ли колко ще ми е мъчно!

— Мило дете, радвай се на красотата, която те заобикаля, и не мисли за това, което го няма — укори я меко старата госпожа.

— О, я виж цветята! — извика отново Клара. — Цялата полянка е покрита с красиви червени цветенца! Ами онези сини камбанки, виж как ми кимат с главички! О, само да можех да ида и да си откъсна няколко!

Хайди се втурна като стрела и се върна с огромен букет.

— Това е нищо, Клара — обясни задъхано тя и сложи цветята в скута на приятелката си. — Ако някога се качиш с нас на пасището, няма да повярваш на очите си! Поляната е отрупана с червен кантарион, а сините камбанки са безброй, много повече оттук. Да не говорим за жълтите алпийски рози, сякаш цялата земя е позлатена от тях. Има и едни големи цветя с красиви листа. Дядо казва, че ги наричат слънчеви очи. Има и кафяви теменужки, с кръгли цветове, които ухаят така сладко! Като седнеш там, просто не ти се иска да ставаш, толкова е красиво!