Читать «Хайди» онлайн - страница 5

Дете изчака малко, като се оглеждаше на всички страни, дали децата и козите няма да се появят отнякъде, но като не ги видя, се изкачи по-нагоре, откъдето се откриваше хубава гледка чак до долината и отново нетърпеливо се огледа наоколо. Двете деца се бяха отдалечили доста, защото Петер търсеше места, където растяха подходящи за козите храсти и треви; това бяха обичайните му сутрешни обиколки със стадото. В началото момиченцето се катереше с мъка след новия си приятел като се задъхваше от горещината и тежките си, неудобни дрехи. Без да се оплаква, то следваше Петер, който подскачаше весело по камъните с боси нозе, облечен само с къси панталони и ризка.

Изведнъж Хайди спря, седна на земята и набързо събу обувките и чорапите си. После скочи на крака, развърза дебелия червен шал, откопча рокличката си, изхлузи я през глава и без бавене се зае с втората, защото леля Дете й беше облякла празничната рокличка над всекидневната, за да не носи нищо по пътя. След миг старата рокличка тупна върху новата и детето остана само по лека долна ризка с къси ръкави. То се засмя и доволно размаха голите си ръчички. След това подреди внимателно дрешките си на купчинка и заскача щастливо след Петер като една от бързоногите му козички. Петер не беше обърнал внимание какво прави малката, но се засмя, когато я видя в новата й премяна. Почувствало се най-после свободно и леко, момиченцето поведе разговор. Петер трябваше да отговори на цял куп въпроси, защото малката искаше да знае колко кози има в стадото, къде ходят и какво правят. Така децата най-после излязоха на височината край хижата и се появиха пред очите на леля Дете, която, щом ги зърна, веднага се развика:

— Хайди, какво си направила! Как изглеждаш само! Къде са ти рокличките? Къде ти е шалът? И обувките, които ти купих специално за планината, и чорапите, които ти оплетох! Къде си ги захвърлила?

Детето спокойно показа с пръстчето си надолу:

— Там!

Младата жена погледна в посочената посока. На тревата действително имаше купчинка, върху което се червенееше нещо — вероятно шалът.

— Ах ти, немирнице! — провикна се ядосано лелята. — Как ти хрумна тая глупост? Защо си съблече дрехите?

— Не ми трябват — отговори детето, което изобщо не изпитваше разкаяние.

— Колко си глупава, Хайди! — вайкаше се Дете. — Кой ще слезе сега да ги вземе? Дотам има най-малко половин час! Петер, я изтичай долу и ги донеси! Побързай, момче, не стой там и не ме зяпай така глупаво, като че ли си пуснал корени!

— И без това съм закъснял — отговори бавно Петер и не се помръдна от мястото си. С ръце в джобовете беше изслушал ужасното избухване на лелята.

— Не бързаш за никъде — извика сърдито Дете. — Ела тук, ще ти дам нещо хубаво. — И тя му показа едно лъскаво петаче, което заслепи очите му.

Петер хукна напряко по склона като правеше огромни скокове, за кратко време стигна до захвърлените дрехи, стегна ги в здрав вързоп и така бързо се върна, че Дете се видя принудена да го похвали и да му даде спечеленото петаче. Петер го мушна веднага в джоба си и на лицето му грейна широка усмивка. Не му се случваше често да се сдобие с такова богатство.