Читать «Френски късмет» онлайн

Теодор Стърджън

Френски късмет

Отначало си помислих, че старецът се шегува, после — че е превъртял. През последните години съм виждал мнозина фермери как стоят край нивата, чешат се по главата и се чудят дали ще изкарат колкото за семе. Но не и стария Вейон. Ако и да имаше бръчки по античното му лице, те просто издаваха добро настроение. Стоеше, гледаше мижавата си оризова нивица, потриваше ръце и се подсмиваше, а жаркото слънце на Луизиана усърдно докарваше лъскавото му кубе до цвета на добре изпечена наденица.

Вие, които призовавате: „Опознай Америка!“, позволете и аз да се присъединя, може ли? Не се сърдете, че ще мълча докато възпявате Йосемит, Манхатън, връх Пайк, Големия каньон и Голдън гейт. Като свършите, почвам аз. Ще ви разкажа за мокасини и кал, мъх и зловоние. За неописуемо нежен климат, създал неописуемо коварни дебри. Наричат това място Луизиана; но Луизиана не е Ню Орлиънс, Батон Руж, чудесните нови мостове и магистрали в северната част на щата. Луизиана е дивият французин, който живее сред изпарения из затънтените блата, и велосипедът му се нарича кану, а сладоледът му — луизиански ориз. В сравнение и контраст с всички останали щати, Луизиана е несъмнено най-поразителна, най-страховита и възхитителна. Нийде другаде не ще откриете личност като стария Вейон… пък и не би имало защо да е такъв.

Ден подир ден надничах от бараката и виждах стареца да клечи, загледан към нежнозелените оризови стръкчета, които подаваха крехки глави над водата. За французина в Луизиана оризът е като пшеницата за селяка в Средния Запад. Какви ли не поетични мисли ми минаваха за Вейон. На крак от тъмно до тъмно, сраснал се със земята, грижи се от сърце за калните нивици — същински символ.

Един ден отскочих до нивата да си побъбря с Вейон. Той обаче нещо не ми се зарадва. Клекнах до него и той зачака да проговоря. Нямаше закъде да бърза.

— Добра реколта се очертава тая година — подхвърлих аз.

— Non — рече той носово на своя невъобразим диалект.

Леко изненадан, аз задълбах темата, защото от опит знаех, че ако оставя на него, ще клечим цял ден като паметници.

— Не? А пък на мен ми изглежда добра.

Той за пръв път благоволи да ме огледа и запита съвсем благодушно:

— Ти пък к’во знай за ориза?

— Вярно, не знам много — признах аз и се размърдах смутено под спокойния му поглед. — Просто… ами… добре ми изглежда.

Отдавна бях открил, че примитивният французин изпитва сатанинско удоволствие, ако може да направи на глупак някое беззащитно градско чедо. А за можене — могат. Мили хорица.

Той прехвърли към другата буза сдъвкания тютюн — от сорта „дълъг черен“, който може да понесе само издръжливото на невъобразимо люти подправки луизианско гърло — и най-сетне сподели мъничко информация.

— Няма ориз тука — рече. — Идва юли, тук хич ориз.

И се изкиска. Символът рухваше пред очите ми.

— Божичко! — ахнах аз. — Та това е ужасно. На какво се смееш? Ако не изкараш добра реколта, какво ще ядеш през зимата?

— Тука няма зима, янки — спокойно отвърна той.

Станах и възмутено се върнах в бараката. Щом тоя стар идиот искаше да клечи и да се смее пред лицето на гладната гибел — негова си работа. През следващите три седмици се придържах към тази мисъл. Но не можех да забравя стария Вейон. В дъното на гневния ми разсъдък се зараждаше искрено възхищение към човека, който можеше да се смее пред погубената реколта. Една вечер, след като той се прибра, отидох да поогледам.