Читать «Франки Фърбо» онлайн - страница 4

Ако се качим горе, ще открием две стаи. Едната е училищна, с черни дъски по стените, с един голям и четири малки чина. По стените, които не са заети от дъски, има лавици с книги. Това е миниатюрна класна стая.

Другата е кабинетът на бащата. Там има бюро с пишеща машина. Бюрото е огромно, с множество чекмеджета. Има и секция с подвижен капак, който служи като статив. Над пишещата машина и статива светят лампи. Към статива е прикрепена недовършена рисунка, която не можем да видим.

Отново слизаме по стълбите. Майката Каролин приготвя закуската в кухнята. Бащата Уилям и синът Бил още са в леглото. Момчето е положило глава на гърдите на баща си.

А сега да започнем нашата история. Надявам се да ви я разкажа такава, каквато е. Странно, но да си професионален писател понякога пречи да пресъздаваш събития, които са се случили в действителност. В романите хората не очакват да прочетат истината. Веднъж в една книга, озаглавена „Отбой в полунощ“, писах за деветнайсетгодишно момче, което казваше: „Имам дарбата да разказвам истински истории, на които никой не вярва.“ Сега и аз се чувствам като него.

Глава 2

Съмнение

— О, татко, не може да свършва така. Не можеш да завършиш книгата по този начин.

— Какво искаш да кажеш, Били? Разбира се, че така ще свърши. Това е краят на историята.

— Моля те, татко, напиши друг край. Направи го по-интересен, с повече случки, и то вълнуващи.

Главата на Били лежи на гърдите ми. В едното му ухо отекват звуците, които кънтят в гръдния ми кош, а с другото слуша думите, които излизат от устата ми. Всичките ни деца обичаха да правят това. В един момент в миналото и четирите се покатерваха върху мен и отпускаха глави върху гърдите ми. Сега тези прекрасни утрини, тези пълни с емоции дни ми липсват. Изпитвам ужас от мига, в който Били ще порасне и ще напусне дома ни.

Кати, най-голямото ни дете, веднъж сподели, че всяка история, чута по този начин, с ухо на гърдите ми, я кара да си въобразява, че думите извират от самата нея. Матю, първото ни момче, винаги казваше, че обича да наблюдава очите и устата ми, докато разказвам. Но най-много обичаше да долепва ухо до тялото ми. Понякога, когато стигах до по-интересно място, повдигаше глава и ме поглеждаше право в очите. В погледа му се четяха вълнение и интерес. Какви прекрасни дни бяха!

Но сега трябва да се върна към настоящето; не мога повече да го пренебрегвам. Зная, че само отлагам нещата. Това е нещо, което ме плаши. Не съм подготвен за него.

— Били, знаеш, че не съм си измислил тези истории. Самият Франки Фърбо ми ги разказа преди много години. Не мога да променя края.

Били вдига глава от гърдите ми и ме поглежда право в очите, също както правеше Матю преди години, само че погледът на Били е по-многозначителен, по-предизвикателен. Смятам, че той е симпатично, чувствително, интелигентно, мило момче, каквито бяха и останалите ни деца, макар всяко да бе различно и да ни доставяше невероятна радост през годините. Животът ни премина като сън; не мога да намеря друга дума, с която да опиша преживяното от нас.