Читать «Философията и демонът» онлайн - страница 3

У Марк Аврелий има редове, които винаги ме объркваха, преди да разбера в какво е работата. В бележка под линия е казано, че смисълът им не е ясен. Това го знаех и без бележката. Опитайте се да обясните за какво става дума там! Възможно е тези редове да са пълни със смисъл; възможно е и нищо да не означават. Мнозинството изследователи се придържа към второто, а малцинството твърди, че в тях има смисъл, но той едва ли някога ще бъде разгадан. Моето мнение е, че Марк Аврелий просто е преживял един чудесен ден. Върнал се е у дома много доволен от себе си, без сам да знае защо.

— Трябва още сега да запиша това — си е казал той, — докато го помня.

Струвало му се, че никой никога не е казвал нещо по-забележително. Възможно е дори да е пролял няколко сълзи, размишлявайки за добрите си деяния, и после неусетно да е заспал. На сутринта е забравил всичко, а напи-саното е останало по погрешка в книгата. Мисля, че това е единственото правдоподобно обяснение и то ме утешава.

Никой не може да бъде философ по всяко време.

Философията ни учи как да носим своя кръст, което повечето хора успяват да вършат и без нейната помощ. Марк Аврелий е бил император на Рим, а Диоген е живял като ерген и не е плащал за квартирата си. На мен ми е нужна философията на женения банков чиновник със седмична заплата от трийсет шилинга и на ратая, който издържа осемчленно семейство с не винаги сигурното възнаграждение от дванайсет шилинга. Бедите на Марк Аврелий са били преди всичко чужди беди.

Как боговете би трябвало да се отнасят към подоходния данък

— Страхувам се, че се налага да се увеличат данъците — често трябва да е казвал с въздишка Марк Аврелий, — но в края на краищата какво представляват данъците? Дреболия, която е одобрена от Зевс и е в пълно съгласие с човешката природа. Моят демон ми казва, че данъците нямат всъщност каквото и да било значение.

Главата на семейството обаче, който е трябвало да плаща тия данъци, сигурно не е намирал утеха във философията, когато не са му оставали пари за сандали на децата, а съпругата е искала нова дреха, с която няма да я е срам да се покаже в амфитеатъра (та това е единственото й развлечение в живота — да гледа как лъвът разкъсва някой християнин, — а ето че сега децата трябва да отидат без нея).

— Колко са досадни тия варвари — е бил готов да възкликне Марк Аврелий, забравил за миг философията, — защо палят домовете и лишават от покрив бедняците, защо вдигат копия срещу младенци и отвличат в робство деца? Защо не се държат прилично?

В края на краищата обаче философията взема връх над минутната му слабост.

— Глупаво е да се възмущавам от тях — сам се убеждава той. — Човек не бива да се сърди на смокиновото дърво, че ражда смокини, или на краставицата — че е горчива. Как да се държат варварите, ако не варварски?

И на Марк Аврелий не му е оставало нищо друго, освен да избие варварите и след това да им прости. Всички сме готови да простим прегрешенията на ближния си, след като сме си видели сметките. В малко швейцарско селце, до училищната ограда, видях веднъж едно момиче, което плачеше горчиво, отпуснало глава в ръцете си. Попитах го какво се е случило. Като хлипаше, то ми обясни, че неин съученик, момче на същата възраст, й грабнал от главата шапката и сега играел с нея на футбол от другата страна на оградата. Опитах се да го утеша с философски доводи. Обясних му, че момчетата са си момчета и че е напразно да се очаква от тях в тая възраст почтително отношение към дамските шапки, защото това не е присъщо на тяхната природа. Но философията беше чужда за момичето. То ми отговори, че той бил отвраително момче и затова го ненавиждала. Оказа се, че това била най-любимата й шапка. В този момент момчето надникна зад ъгъла. Протегна ръка, за да й подаде шапката, но момичето дори не го погледна. Реших, че инцидентът е приключен и продължих пътя си. След няколко крачки се обърнах, за да видя как е свършила работата. Леко смутено, момчето пристъпваше все по-близо, но момичето продължаваше да плаче, отпуснало глава в ръцете си.