Читать «Феноменът» онлайн - страница 2

Той кимна към вратите на автомотрисата.

— Къде се намираме сега? Би трябвало да сме наблизо.

Изправих се, доволна от отклонението, и се опрях на клатещата се стена, докато надничах през прозорчето на автомотрисата. Пейзажът не се бе променил особено — безкрайни редици от кули с апартаменти, фабрики, комини и стари, извиващи се магистрали, всичко това окъпано в синьо и сивкаво-червено от следобедния дъжд. Все още преминавахме през бедняшките сектори. Те изглеждаха почти идентично с тези в Лос Анджелис. В далечината огромен язовир се разпростираше през половината от зрителната ми линия. Изчаках един джъмботрон да проблесне, докато преминавахме покрай него, след което присвих очи, за да видя ситните букви в долния ъгъл на екрана.

— Болдър Сити, Невада — отговорих на въпроса му. — Вече наистина сме близо. Влакът вероятно ще спре тук, но след не повече от тридесет и пет минути трябва да пристигнем във Вегас.

Дей кимна. Наведе се, развърза торбата с храната и си потърси нещо за ядене.

— Добре. Колкото по-бързо пристигнем, толкова по-скоро ще открием патриотите.

Дей изглеждаше резервиран. Понякога ми споделяше кошмарите си — как се проваля на Изпитанието, изгубва Тес по улиците или бяга от патрулите, които проверяват за заразата. Кошмари за това, че е най-търсеният престъпник в републиката. В други случаи, когато се държеше по подобен начин, без да споделя сънищата си, знаех, че са били свързани със семейството му — смъртта на майка му и Джон. Може би беше по-добре, че не ми споделяше за тези кошмари. Собствените ми сънища ме преследваха и не бях сигурна дали притежавам достатъчно смелост да науча за неговите.

— Ти май наистина си си поставил за цел да откриеш патриотите, нали? — попитах аз, докато Дей изваждаше старо пържено тесто от торбата с провизии.

Не за пръв път поставях под въпрос настойчивостта му да отиде във Вегас, затова внимавах за начина, по който подходих към въпроса. Последното, което исках Дей да си помисли, бе, че не ми пука за Тес или че се страхувах да се срещна с прословутата бунтовническа групировка на републиката.

— Тес тръгна с тях доброволно. Не я ли подлагаме на опасност, като се опитваме да си я върнем обратно?

Дей не отговори веднага. Разчупи пърженото тесто наполовина и ми предложи едното парче.

— Вземи си малко. Не си яла от доста време.

Повдигнах учтиво ръка.

— Не, благодаря. Не обичам пържено тесто.

Мигновено ми се прииска да върна думите си назад. Дей сведе очи и сложи второто парче в торбата с провизиите, след което безмълвно започна да яде своето. Колко глупаво, глупаво изявление от моя страна. Не обичам пържено тесто. На практика чувах мислите, които минаваха през главата му.

Горкото, богаташко момиченце с изискани маниери. Не може да си позволи да не харесва храна. Скастрих се сама наум, след което мислено се зарекох да внимавам какви ги приказвам.

След няколко хапки Дей най-сетне отговори:

— Не мога просто да оставя Тес, без да зная дали е добре.

Разбира се, че не можеше. Дей никога нямаше да изостави някой, за когото го бе грижа, особено момичето сираче, с което бе израснал на улиците. Разбирах също и потенциалната полза от срещата с патриотите — в крайна сметка тези бунтовници бяха помогнали на мен и Дей да избягаме от Лос Анджелис. Имаха голям брой хора и бяха добре организирани. Може би разполагаха с информация какво смяташе да прави републиката с малкия брат на Дей, Идън. Може би дори щяха да помогнат, като излекуват гноясалата рана на крака му — още от онова съдбоносно утро, когато командир Джеймсън го бе простреляла в бедрото и го бе арестувала, раната му ту се подобряваше, ту се влошаваше. Сега левият му крак представляваше маса от потрошена, кървяща плът. Той се нуждаеше от медицинска помощ.