Читать «Фарът» онлайн - страница 3

След като изненадата (и страхът…) ми преминаха, реших, че ще е по-добре да се поогледам наоколо — да разгледам мястото, което щях да обитавам близките няколко века. Не че имаше кой знае колко за разглеждане: освен стаичката, в която бях открил стареца, във фара имаше само още едно помещение — това на върха… където всъщност бе и моето ново работно място. Хвърлих един поглед (светлината бе ослепителна и поне засега моята намеса не бе необходима) и отново се върнах в килията със странната рисунка на стената.

Дълго време не можах да отлепя поглед от очите на момичето. Значи преди да се озова тук, не само че съм я познавал, но и съм я обичал толкова силно, че съм посегнал на живота си… Странно. Изведнъж в мозъка ми нещо се намести с глухо прищракване. Имах странното усещане за deja vu — нещо вече преживяно и сега изживявано просто като спомен за вече минали времена. Разбирах къде съм, разбирах какво трябва да правя и защо трябва да го правя, разбирах онова, което стоеше пред очите ми и онова, което се донасяше като звуци през дебелите каменни стени на фара.

Реших да проверя и излязох навън. Очевидно тъкмо започваше приливът, понеже първите няколко стъпала на фара бяха залети от черната като нощ вода. Наведох се, загребах с шепа малко от течността и я поднесох към устните си. Разбира се, че беше солена… но не и с онзи привкус на сол, водорасли и океански бриз. Солена беше, но вкусът й нагарчаше, беше леко тръпчив, като, като…

Като сълзи.

Изтичах нагоре по стълбите и се хвърлих върху твърдото легло. Ушите ми бучаха. Знаех, че рано или късно, когато за някой пореден път се изкача на площадката на върха и впия поглед в черната пустош, ще забележа на хоризонта една фрегата с виолетови платна, на която ще плават една или две души… или само една, но толкова нежна, че би стигнала и за пет… Знаех, че тогава първият ми импулс — онзи, на който съм свикнал да се доверявам — ще е да угася светлинката и да чакам със свито сърце да дочуя звука от чупещи се дъски, от изтръгващи се гвоздеи и от разкъсващи се с болезнен вик платна. Знаех, че след това ще се хвърля — така, както съм с дрехите — във водата и ще се опитам да извадя едната от двете души…

Знаех и как ще свърши всичко.

Знаех всичко това. Разбирате ли — знаех. Не можех да си обясня това, което чувствах, което раздираше гърдите ми и караше мислите ми да подскачат лудешки насам-натам като подплашени чайки. Разбирах, че ми предстоят десетки хиляди дни, милиони минути, стотици милиарди секунди на мъка, самота и отчаяние…

Но най-страшното от всичко бе знанието, че едва ли в близките десетина хиляди години ще пристигне някой, който да ме смени. В мислите ми отекваше гласът на предишния пазач на фара: „… обичали силно и завършили живота си със самоубийство заради любовта си…“. В крайна сметка, кой на този свят бе способен на любов?

Въздъхнах и се прибрах в малката стаичка в подножието на фара. Беше късно, а и ако се съди по почернялото небе, май скоро щеше да започне да вали. Не ми се искаше и да си помислям: ако водата в този… океан… беше всъщност сълзи, то какъв ли щеше да бъде дъждът…?