Читать «Увеселителен влак» онлайн - страница 4

Магдалина му благодари с лека усмивка.

Той се извърна към гавазина: — Я заведи госпожата до главната улица, оттам сама ще се управи с бележката ми.

IV

До главната улица имаше доста разстояние. Магдалина с арнаутина вървяха заедно, като сегизтогиз разменяха мимически движения, с които си отговаряха на неразумени въпроси.

Арнаутинът се улучи човек надарен с особено рицарско чувство към жената, оставена временно под закрилата на неговата храброст и такт. Величествено се размяташе ризницата по тротоара и минувачите очудени гледаха тоя исполин с тая малка жена, той имаше изглед на човек, който се готви да убие с юмрука си всеки, който би дръзнал да оскърби даже с един нескромен поглед госпожата. Някои земаха Магдалина за дъщеря, жена или роднина на някой посланик и с почит се отстраняваха.

Магдалина стискаше билетчето на ефендито и мислеше за мъжа си и за терзанията му в тая минута. Мислеше си още колко митарства има, доде се намери с него, защото и в българското консулство не можеха да знаят името на една гостилница, която и тя не знае.

Добросъвестният арнаутин фърляше зверски погледи на някои от срещнатите, които си позволяваха да се вторачват твърде в Магдалина, а като пресичаха улицата викаше повелително на файтонджиите да спрат или да се отбият. Това силно ласкаеше Магдалина: тя пръв път в живота си се виждаше предмет на такова внимание.

Като излязоха на главната улица, арнаутинът, преди да се раздели с нея, даде й устни насочвания. Тя само климаше приветливо, без да разбере нещо, като се вглеждаше в огромните му мустаци, които стърчаха застрашително високо над главата й.

Стисна му ръката с признателност и продължи пътя си сама, спирайки се неволно пред модните магазини или се оглеждаше в стъклата им, дето виждаше бузите си твърде разчервенели. Даже видя брадавичката си и се усмихна.

— Ако ме дири мъжът ми, по тоя белег ще ме дири…

При един такъв магазин, дето прикова вниманието й една прекрасна сламена капелина, с чудна копринена фльонга в средата, с брилянт между венче от сапфири, съгледа, че е изпуснала книжката. При това откритие тя се изново обезпокои. Тя се озърна плахо. Слънцето залязваше. Продължи пътя си и пита на няколко места за българското консулато — „булгар консулато“ — без да получи свестен отговор, и си отиваше напред: гладна, уморена, подвлякла крака. Дойде й на ум да земе файтон, но като се сети, че няма пари, отказа се от това намерение.

— Както ми разправяше арнаутина, ще е близо тук някъде! — И тя попита един стражар за българското консулато.

Той дигна равнодушно рамена, види се, не я разбра или не знаеше това консулато. Но други един доби вид, че разбра, и й посочи в дъното на една напречна улица.

Тя действително можа да види едно знаме, че се развява тамо. Скоро щеше да мръкне и едничката й надежда оставаше там, при оня байрак. Как й тупаше сърцето, като го приближаваше. Още по-близо тя видя, че там са два байрака, от двете страни на една отворена порта, с арка отгоре, В двора, заградени с железен стобор, се зеленееха дървета.